Теодора Георгиева: 17 чужденци и 1200 българи. Трябва да се грижиш за тези от едната и от другата страна. Кажете на мое място как бихте постъпили?

Теодора Георгиева: 17 чужденци и 1200 българи. Трябва да се грижиш за тези от едната и от другата страна. Кажете на мое място как бихте постъпили?

Теодора е кмет на казанлъшкото село Розово и макар все още доста млада (нищо, че твърди, че е родена „в далечна година"), изглежда е успяла да докаже на местната общност, че е отговорен човек. Дали заради добрия съвет даден й от предишни кметове: „Ти си тук, за да изслушаш проблемите на хората, независимо от всичко", или заради вродената й упоритост, която на мига е отказала дори съпруга й да противоречи на решението й да се кандидатира за кмет, но Теодора е спечелила доверието на мнозина, макар че не е родена в Розово. Телефонът й звъни постоянно, а хората от селото я търсят за какво ли не.
Тя е човекът, понесъл голяма част от негативите, споходили Розово и местните жители, след като през пролетта на миналата година населението изрази твърдата си позиция да не приеме няколкото бежански семейства, опитали да се установят там. Срещнахме се с нея, за да чуем как стоят нещата година по-късно.


Теодора Георгиева по време на традиционния за Розово розобер

Разкажи ни какво село е Розово.
Розово, както обичам да казвам, е розово. Когато някой изпадне в беда, всички отиват и му помагат. Това ми харесва. Освен това хората не са злобни, гостоприемни са и са отворени за всяка една идея, която решим да направим. Добронамерени са, отзовават се абсолютно за всичко, което се случва в Розово. Заинтересовани. Не са от хората, които ще кажат „Мен не ме интересува, че тази улица има дупки, аз си троша колата, кметът да се оправя." Не, троши си колата и казва: „Кмете, дай една торба цимент да запълня дупката." Дейни са.

Какво се случи преди една година, та Розово, вместо с гостоприемните си хора и празника на розата, влезе в новините като „Селото, което изгони бежанците"?
Населението се страхуваше, защото ние нямахме достатъчно информация какви хора са тези бежанци. Пак от медиите ние знаем, че има убийства, кражби, бежанци... Но тези бежанци не бяха изкарани невинни. В новините нищо хубаво не се казваше за тях. Това беше основната причина населението да настръхне към това „настаняване", защото хората бяха стоварени, а тези, които ги докараха, си запалиха колата и си тръгнаха. Оставиха 17 човека. Багажът им беше изхвърлен на двора в едни найлонки и колата я няма. Просто пуснати отнякъде си, но какви са, защо са... Никакви информация абсолютно отникъде нямахме. Нормално е аз като кмет да знам нещо. А аз не знаех и не знаех по какъв начин да отговоря на населението какви са тези хора и какво правят там. И може би точно липсата на тази информация създаде напрежението.

След това всички бяха сложени под един общ знаменател заради двама-трима, които имаха по-ярко изказване по телевизията – вижте колко са недружелюбни, негостоприемни, ксенофоби, как не ги е срам... Историята придоби една мащабност и цялото население – без значение съгласни или не, просто всички бяхме под един знаменател.

И в крайна сметка, събитията се развиха за две вечери. На третия ден ги изнесоха от Розово. Ако трябва да съм честна, получих едно облекчение, че ги няма. Защото не съм съгласна да живеят при мен, но в същия момент и нищо лошо не съм видяла от тях. И не знаем какво да правим. На нас никой не дойде да ни каже „Тези хора са такива и такива, имат деца..." Никой не даде едно свястно обяснение.

Някои политици си направиха кампания. Мисля, че това беше около едни избори за Европейски парламент и всичко тръгна на политическа основа. И като се намеси политиката, и хората като ги изнесоха от Розово, и всичко беше за три дни. Тормозът – за малко повече.


Теодора посреща гостите

Какъв отзвук даде това чудо за три дни?
Тормозът, който изживях аз и моето семейство след това, продължи малко повече от три дни. Оставям телефонния терор, защото той беше непрестанен. Извървяха се всички телевизии. Няма да казвам от коя телевизия стояха до 22 часа пред вкъщи и сутринта от 6:30. Нито можах да се прибера до 22 часа вкъщи, нито сутринта успях да си заведа децата на градина и на училище.
Това рефлектира изцяло върху мен, защото за три дни достатъчно помия се изля върху населението на Розово, за да допусна още поне три дни да се говори. Ако бях дала ново интервю, дотам щеше да се стигне. Отзвукът беше изцяло спрямо мен като длъжностно лице, защото бях разследвана, че аз съм човекът, който е насадил този расизъм и, едва ли не, аз съм настроила всички тези хора, които събраха подписи. Не само че никъде не съм ходила за подписи, ами научих и от хората, че в Розово има сирийци.

После в селото как се коментираха събитията?
Говорих тогава с много хора и ми казаха „Те ни изкараха чудовища." Най-голямата обида дойде най-вече от медиите. Каниха се различни хора – едни националисти, други – професори, и всеки един изказваше мнение, но никой не дойде тук. Тогава коментарите между населението се въртяха около това: „А дали живеят до тези хора сирийци?" Никой не каза „Да, аз имам комшии сирийци. Да, тези хора са добри". Отстрани е много лесно да вземеш отношение по дадена тема, но ти не си вътре.

Имах едно телефонно обаждане от Германия точно в пиковия момент. Не се сещам за името на човека, каза, че е лекар, мисля, че в Дрезден живееше... Изслушах го, говорихме може би 10 минути. Той постъпи много човешки към мен и ми обясни как вижда нещата. „Аз съм в чужбина, госпожо, ако с мен по такъв начин се държат..." Той е прав за себе си, наистина е така. Човекът беше много коректен и ми каза така: „Аз не съм съгласен с вашето решение и с вашето виждане, защото имам колеги сирийци и трябва да ви кажа, че са много човечни хора." И аз го попитах: „Добре, господине, поставете се на мое място. От една страна са ви 17 чужденци, от друга страна са ви 1200 българи. И вие сте по средата. И трябва да се грижите за тези от една и от другата страна. Кажете на мое място как бихте постъпили?"

Когато застанах пред една камера, ми зададоха въпроса „А Вие на коя страна сте?" Това беше много грозно. Не мога да не съм на страната на населението от Розово, защото това са хората, които преди две години са ми гласували доверие. Как аз да предам 1200 човека. Няма как – заставаш лице в лице и после си носиш последствията. А последствията си ги понесох под една или друга форма. Може да е рефлектирало върху семейството ми или върху екипа, с когото работя тук, но мина.

Според теб какво трябваше да направи държавата, за да не се стигне дотук?
За мен държавата в случая е областният управител на Стара Загора. В края на краищата отдел „Миграция" е в Стара Загора. Нито кметът на общината знаеше, нито аз като кмет на Розово знаех за тези 17 човека. Кметът на общината не знаеше и че в Казанлък изведнъж, за един ден, бяха регистрирани 12 или 15 души. Преди да отидат да се регистрират в ГРАО, „Миграция" знаят, защото не им се издава документ, докато не е ясно на кой адрес ще бъдат регистрирани. Вписват го в техните документи и после отиват в ГРАО, в което и да е населено място. По тази причина според мен областният управител трябваше да ни събере и да каже „На вашето населено място се очаква това и това, на този адрес има еди колко си човека..." А не да дойдат, да ги изсипят от една кола и да си тръгнат. И оправяйте се, с една дума.


Децата ти задаваха ли ти някакви въпроси по време на тези събития?
Моите деца ги държах малко настрана. Родителите ми също живеят в това село и през останалите дни ги бях пратила там, защото не можех да си позволя да ги подложа на това напрежение. Едно е върху мен, едно е върху децата ми. Така че те не го усетиха толкова. Но онзи ден говорих с една майка, която каза, че госпожата по История е казала на детето й „Не ви ли е срам, че изгонихте сирийците?" Не може на едно дете втори клас да му го кажеш това нещо... И това дете какво да отговори – няма какво да отговори.

Съжаляваш ли как се развиха нещата?
Хората са всякакви. Не мога да се сърдя на никого. Мога да преглътна абсолютно всичко спрямо мен, защото съм си избрала тази длъжност и хората са ме избрали. Но това, че по такъв грозен начин наричаха населението, ей това не мога. Не може възрастни хора, цял живот живели в това село, и в един момент да ги наричат ксенофоби. Че те може и да не знаят какво значи тази дума. Това беше болното – да гледам хората колко са огорчени.

От друга страна, не ми стана приятно от агресивното поведение и епитетите, които използваха някои хора. Трябваше да бъдат малко по-сдържани. Не знам, заради светлините на прожекторите ли, заради емоцията ли, всеки сам си носи отговорността, но някои от епитетите бяха твърде цветущи и не бяха точно на място. За това мога да кажа, че съжалявам много, защото всички сме хора на тази земя.

Сега, след като са се успокоили нещата, ако хора, получили бежански статут, харесат вашето село и пожелаят да се заселят тук, как ще реагирате? Ти би ли ги приела?
Няма защо да не ги приема. Ако някой си беше свършил работата и ни беше уведомил, по такъв начин щях да поднеса информацията на хората, че да няма проблеми.


Снимки: Фелия Барух, Beardfrost Productions

Още по темата