Петя Митрашкова: Не може да се очаква гостоприемство, когато не знаеш колко души ще ти дойдат на гости и докога ще останат

Петя Митрашкова: Не може да се очаква гостоприемство, когато не знаеш колко души ще ти дойдат на гости и докога ще останат

Петя и съпругът й са от малкото млади хора, направили съзнателен избор да живеят на село, а не в големия град. Живяла е там, но той никак не й липсва. На село всичко е спокойно. Докато един ден не разбереш, че в района се подготвя бежански лагер. Ето какво сподели пред нас Петя за протестите, обидите и силата на каузата, когато в нея вярват всички.

Петя, разкажи ни с две думи за себе си.
От село Телиш съм. Майка ми е от Телиш, баща ми е от Лом. Там съм живяла 4 години. След това се преместихме в Плевен, където завърших средното си образование. След това започнах да уча Българска филология и История във Велико Търново, завърших. После и магистратура Национална и регионална сигурност във Военния университет в Търново, а в момента уча Начална и предучилищна педагогика.
Защо се върна да живееш в Телиш?
Със съпруга ми винаги сме поддържали връзка с Телиш. Непрекъснато сме си идвали тук в свободното време, но постоянно живеем в селото, откакто дядо ми, лека му пръст, се разболя, и трябваше някой да се грижи за него. Затова дойдохме. Така една година мина в грижи за дядо. През нея забременях и просто много ни хареса живота тук. Почувствахме се щастливи и истински у дома. И затова решихме да останем постоянно. И така до днес.

Какво те прави щастлива тук?
Близо съм до корените си. Тук съм израснала, тук е минало детството ми, същото се отнася за съпруга ми – майка му и баща му са тук. Тук е всичко. Основната причина да останем постоянно да живеем на село беше детето, защото така си представяме истинското детство – сред животни, сред природа, свобода и простор.
С какво се занимаваш сега?
В момента съм учител в детската градина в село Телиш (към момента на вземане на интервюто Петя е детска учителка, в момента е общински съветник в община Червен бряг, бел. авт.).
Колко деца имате?
Имаме 14 дечица.

Топъл летен ден в Телиш

Какво се е променило в Телиш от времето на твоето детство досега?
Тогава имаше много хора в селото. Поделението функционираше, военното градче кипеше от живот. Имаше много деца, млади хора, училище... Беше по-различно. Сега животът върви на бавни обороти. Хората от година на година стават все по-бедни и по-бедни, всеки, по някакъв начин, се затваря в черупката си...
Какви са хората тук? Можеш ли да ги определиш?
Трудно е от гледна точка на 30-годишната си възраст да давам определения за по-възрастното население в селото, но моите впечатления са, че са сплотени и когато има кауза, успяват да създадат тази консолидация, която е нужна, за да се случи желаното. Добри хора, изключително отзивчиви, много се радват на младите и всеки един млад, стъпил в селото е добре дошъл.
Ние видяхме, че хората са гостоприемни и мили. Факт е, че не можем да си тръгнем още – вече е 8 вечерта, а сме тук от сутринта. Обаче ти спомена протестите, как според теб изглеждат телишчани в очите на останалите хора, които ви видяха протестиращи в новините?
Преиначени бяха много нещата по време на протестите. Трябва да ви кажа, че 95 процента от населението, сигурна съм, за първи път чуваха думата „ксенофобия". И не защото не я знаят, просто защото никога не са допускали, че за тях някой ще си мисли, че не са гостоприемни. В думата „ксенофобия" няма нищо лошо, даже се учудвам защо с такъв негативен оттенък се натоварва. „Ксенофобия" означава страх от чуждото, няма нищо лошо и срамно да се страхуваш от нещо.

Не може да се очаква гостоприемство, при положение че нито знаеш колко души ще ти дойдат на гости, нито знаеш докога ще ти седят на гости, нито знаеш какви са тези хора, така че оттук идва основният проблем, а той беше информационната затъмненост, в която се случваха всички неща. Всичко започна като един гръм. Просто като гръм от ясно небе. На най-светлия празник, на най-тачения празник в нашето село, докато в центъра се виеше едно хубаво, българско хоро, кметът на селото взе микрофона и каза: „Ето, тези машини в момента отиват в поделението, подготвя се бежански лагер."

Нашето гостоприемство беше изнасилено. Не може да не се обясни, не може да няма една информационна кампания, не може държавата да не задейства някакви свои механизми, някакви свои институции да дойдат, да обяснят на хората... Даже не на хората, на кмета, защото имаме кмет, какъв е проблемът – кой ще дойде, къде ще дойде, как ще бъде настанен. В протестите нямаше капка политика, никакво политическо оцветяване – хората бяха единни. Първата реакция беше направо блокада на пътя. И то най-вече, защото нашият кмет нищо не знаеше. Такова пренебрегване на местната власт е абсурдно, недопустимо. Такова пренебрегване на хората, живеещи в селото е недопустимо.

Сега се сещам за едно интервю на главния секретар на област Плевен по това време – г-н Емил Димитров, по-известен като Ревизоро. В него с нескрит цинизъм той говореше за Телиш и на нас ни стана ясно чия е идеята Телиш да се превърне в най-големия бежански лагер в България. Та той каза така: „Направихме всичко възможно да отклоним бежанския поток от Плевен и беше прекрасна идеята той да бъде в Телиш." Учудваше се от нашите протести и обясни нещата със следния пример: „Представете си, ако мине един самолет и пусне една бомба и тя падне в града – ще умрат 20 000 души, а ние отклонихме бомбата да падне на полето и да убие кравата на баба Минка." Абсолютен цитат ви давам. Така че селото ни е сравнено с една поляна и с една крава.

По време на протестите абсолютно никой от нито една институция не дойде да разясни на нас и на кмета за какво иде реч. Така че ние трябваше да се самоинформираме, сами да търсим истината, превърнахме се в какво ли не – в разследващи полицаи, в журналисти, във всичко... Та в търсенето на истината, достигнахме до нея. Намерението на държавата е било бежанците да бъдат настанени в Плевен, но управата на област Плевен категорично не е била съгласна с това решение, затова са търсени варианти бежанците да бъдат отклонени някъде другаде. Та се стига до идеята Телиш.
Негодуванието ви беше срещу държавата, защото тя не е дала информация и не е направила кампания, или срещу бежанците?
Определено имаше страх от бежанците, това не мога да го отрека. Главното негодувание беше към държавата и към проведената държавна политика, защото една политика, несъобразена с народопсихологията, не може да бъде политика. И защото в Конституцията на Република България, в нейните основни начала, пише, че държавната власт произлиза от народа и се упражнява от него. Така че не може да не се съобразяваш, не може да не информираш това население за такава съществена промяна в неговия живот. Защото наличието на такъв бежански лагер щеше да промени нашият живот коренно.

Животът си тече спокойно

Как?
Всеки знаеше за проявения инвеститорски интерес и всеки си мечтаеше за работни места, за развитие на селото, а в момента, в който потъпкват тези мечти, всичко се променя. Да, имаше страхове и тези страхове не са защото не сме ходили да гледаме бежански лагер. И в това ни обвиниха – „Защо сте против бежанците? Ходили ли сте да видите?" Не е наше задължение да ходим, всеки си ангажименти, никой няма възможност да обикаля по лагерите. Но пък гледаме телевизия.

Основната информация получаваме от телевизора и не чухме нищо положително за бежанцит. Това, което достига до нас беше изключително негативно, така че просто не можеше да се очаква позитивно мнение: дарени дрехи на бежанците, които те изгарят – това беше актуално в този момент; протести на бежанците заради забавени статути; афганистанци...
Никой не е имал против сирийските бежанци. Всички сме наясно с една такава голяма хуманитарна криза. Но сме против това, че нашата държава не е подготвена за такова нещо, защото всички политици са длъжни да бъдат далновидни и да бъдат подготвени.

Ако сега в селото, на свободни начала, в някоя от празните къщи, се заселят семейства бежанци, ще ги приемат ли?
Да. Почти съм сигурна.
Защо почти?
Защото винаги има някой на различно мнение. Да се заселят семейства в къща, да, разбира се, че ще ги приемем, както приемаме в момента корейци, и то с отворени обятия, както ще приемем китайци, както приемаме всеки един чуждестранен инвеститор, така ще приемем и бежанците. Но да се образува бежански лагер, и то най-големият в България, е абсурдно, просто нямаше как да бъдем съгласни с това.

Какво най-много те обиди от реакциите на вашата реакция?
Обидиха ме и ваши колеги журналисти, които идваха тук и напористо питаха: „Ама не ви ли е срам, тук ще идват майки с деца, как може да не приемете майки с деца?!" Но реално на нас никой не ни е казал какви хора ще идват. Абсолютно никой не дойде да каже: „Да, ще бъдат майки с деца." Плюс това никой не ни отговари на въпроса като пристигнат майки с деца на нашата територия, щом веднъж ги приемем, тази майка няма ли законното право да се събере със семейството си – но кой дава гаранция какъв е съпругът й в тези времена там?

Обиди ме много и срещата с Цветлин Йовчев, защото той дойде да се срещне с нас на 5 ноември и категорично каза, че не знае колко души ще бъдат настанени тук и не знае дали ще бъдат само сирийци. А точно след два дни, на 7 ноември, в процеса на нашето самоинформиране, ние прочетохме публикувания в сайта на МВР план за овладяване на кризисната ситуация с бежанската вълна, отправена към България, в който точно и ясно е написано, че капацитетът на лагера в Телиш е планиран за 4000 души. Не може на 5 ноември г-н Йовчев да не знае, а на 7 ноември ние да четем план, който в бил публикуван две седмици преди това. Така че това беше откровена лъжа.

Следващата обида по време на тази среща дойде след нашия въпрос „Защо не уведомихте кмета ни, защо местната власт не знае нищо?" Неговият отговор беше: „Ние никога не сме си мислили, че кмет ще приеме бежанци с отворени обятия." Всеки един кмет би реагирал негативно, всички кметове ще откажат, а нашият кмет трябва с отворени обятия да ги приеме. Това също ме обиди.

Какво според теб трябваше да се случи, за да има бежански лагер в Телиш?
Нямаше вероятност. Условията в предвидения и планирания бежански лагер просто са нехуманни, няма как да има нормални условия за живот там – в едни халета и дворове, пълни с чакали. Лагер в Телиш нямаше да се случи, защото хората бяха готови да легнат пред автобусите, да се изправят дори пред жандармерия, ако се беше наложило да дойде.
Имаше ли критични моменти в тези 40 дена?
Всеки ден се събирахме в 10 часа на площада и имаше един момент, в който всички сме плакали, до един, от кмета до последния присъстващ на площада. Тогава до нас достигна информация, че е командирована жандармерия към Телиш. Това беше някъде на 30 ден от протестите и ни съсипа. Но пак бяхме готови, дори и да дойдат, до последно да отстояваме гражданската си позиция, това беше наша кауза.
След протестите има ли нещо, за което съжаляваш?
За нищо не съжалявам. За абсолютно нищо. За нито едно наше интервю, за нито едно наше действие, защото цялото население вложи силите си до последната капка, само и само да защитим каузата си, а каузата беше да защититим селото си от нещо, което не знаем какво е.


Снимки: Фелия Барух

Още по темата