о.з. полк. инж. Марин Шкодров: „Телишчани са преди всичко патриоти”

о.з. полк. инж. Марин Шкодров: „Телишчани са преди всичко патриоти”

Инженер Марин Шкодров знае всичко за Телиш и за бившето военно поделение в селото, тъй като там е минал целият му професионален живот. Затова когато през 2013 г. с изненада научава, че старото поделение няма да е индустриална зона, а бежански лагер, започва личната си яростна съпротива срещу това.
Може би няма да сте съгласни с всичко, което Марин казва и мисли. Може и да сте прави. А може би когато си от другата страна на барикадата, а не на топло пред компютъра, който така добре ни заблуждава понякога, че можем и знаем всичко, ще се окаже, че повечето от нас мислят и говорят точно като Марин. А той е ценен, защото е от онези все още аналогови хора в това дигитално време, в чиито уста фразите „национален интерес", „мисъл за България" и „патриотизъм" не дрънчат на кухо.

Марине, ще ни разкажеш ли ти как дойде в Телиш? Откога си тук?
Роден съм на 5 февруари 1944 г. в град Мизия. Основното си образование там, след това отидох в СПТУ в Козлодуй. След есента на 62-ра година постъпих във военното училище в Шумен. Завърших го и след това дойдох тук. Минал съм различни длъжности и в продължение на 16 години, от общо 34 офицерска служба, съм бил главен инженер на ракетната бригада.
Ожених се за девойка от Телиш. Нали знаете, какво става... В армията, за да се ожениш, искаш разрешение: „Моля, да ми се разреши да се оженя за девицата еди-коя-си." Сега ви се струва смешно, ама тогава...
Какво стана после?
Родиха ни се две деца. Голямата ми дъщеря завърши четири висши образования. Работеше в един институт. Но пиян с 2,55 промила я уби на пешеходна пътека. Малката ми дъщеря се ожени за военен. Съпругът й напусна армията, отиде в Испания и тя тръгна след него. Жена ми от мъка по голямата ни дъщеря си отиде от тоя свят и сега съм сам, но се радвам, че успях да докарам от Испания внука ми и сега е в България.
Как го привлече обратно?
В Испания нещата не са добре. На няколко пъти започва работа, обаче в сивата икономика – няма договори, няма нищо... И реши да дойде тук и да започне работа, за да му тече трудовият стаж поне.

Този, който е убил дъщеря ти – с него какво стана?
Осъдиха го. Но не влезе в затвора. Няма правосъдие... Седем години няма право да кара лека кола. Още на втората караше. Подавахме сигнали до МВР-то, но не става нищо.
Как минава денят ти?
Нощно време не мога да заспя като хората. Обикновено докъм 11 часа работя. Пиша. Всяка сутрин ставам в 6:30. Доскоро кляках по 50 пъти, обаче вече не може. 72-ра година карам, изморявам се и това е.
Мислил ли си някога да напуснеш Телиш?
Бях го напуснал. Живеех в Плевен и пътувах дотук. Основната причина, поради която не го напуснах, е тази, че погребах дъщеря си. С жена ми всяка вечер ходихме на гроба й. На мен в гърлото ми засяда една буца, а нямам си представа какво е било при нея. При всички случаи е било по-тежко. И след това и нея погребах тук. Тя желаеше да останем да живеем в Телиш, за да ходим всяка вечер на гробищата. Като решавах да не ходя, казваше „Ти какъв родител си?"

Представял ли си си някога, докато си бил активен военнослужещ, какво е наистина да се отиде на война?
Да. Като ходех на занятия съм си задавал много въпроси. Ето пример: планира се първият ядрен удар върху противника, всичкото налично ядрено оръжие се стоварва – разчетите са 50-60 ядрени удара. И аз казвам: „Какво ще стане там?! Ние нали трябва да настъпваме. Къде ще минаваме?" Отговорът: „То е въздушен взрив, ще се разнесе." Откъде са сигурни, че там няма да падне пак този прах? И какво ще стане с нас? Задавал съм си такива въпроси и няма нормален човек, който да не си ги е задавал. Но противникът отсреща как мисли? Не мисли ли същото?
Какво ти е отношението към хората, които бягат от война в момента?
Нормално е да бягат. Аз съм наследник на българи, които са от Западните покрайнини, от Босилеградско. Трябва да ви кажа, че тогава е било същото. Но те идват в България. Не бягат в Сърбия. Не бягат в Албания. Не бягат в Гърция. А идват в България – там, където им е коренът. Така че тези хора, които бягат от война, трябва да отидат там, където им е коренът. А не, както бежанците от Сирия, от Ирак, да търсят благините на Европа.
Къде трябва да отидат те?
В съседните държави.
Ако там също има война, както по-често се случва?
Сега в момента в Турция няма война. Защо не стоят в Турция? Защо турците ги пускат да минават нашата граница? Не е ли умишлено, съзнателно и преднамерено това поведение на Турция?

Според теб защо през 2013 г. за Телиш се чу толкова много по медиите? Какво стана тогава?
Ще започна малко по-рано. Съюзът на офицерите и сержантите от запаса в Телиш – по негова инициатива, подкрепено от кметството и от цялата телишка общественост – направи така, че военният войскови район беше прехвърлен от Министерството на отбраната към Министерството на икономиката. И отиде в национална компания „Индустриални зони". Не чакахме някой да ни докара инвеститори, ние ги търсехме. Това да хванеш инвеститор е все едно да отидеш на язовира, да си хвърлиш въдицата и да чакаш. В продължение на толкова години не можахме да намерим инвеститор. Дойдат, поогледат, дръпнат се и т.н. И в един момент – месец юли-август 2013 г., вече имаме проявен инвеститорски интерес. И изведнъж индустриалната зона ще става бежански затвор.
Как го разбра това?
Нищо не знаехме. Което е гадното. Никой не ни уведоми. Но най-напред как е станала цялата работа. Предлага се да бъде изграден лагер в Плевен. Обаче кметът на Плевен, за да не отидат при него, предлага това да стане в Телиш. Телиш не е в община Плевен, а в община Червен бряг. Лишено от всякаква логика предложение. Обаче Емил Димитров-Ревизоро, като главен секретар на областна администрация тогава, приема това присърце и започва оглеждане на района. И той идва и казва „Тук може да се настанят над 2000 човека." В плана на Министерски съвет за Телиш е упоменато, че трябва да бъде изграден бежански лагер от закрит тип, където да бъдат настанени хора, проявили вандализъм, склонни към тероризъм и подривна дейност към държавата. До този момент всички говореха за майки, за деца, да бъдем съпричастни... Къде са майките с децата тук? Имат ли място там – в затвора? Представяте ли си за какво става въпрос?
При един такъв затвор кой инвеститор ще дойде? Когато господин министърът (Цветлин Йовчев, бел. ред.) дойде тук, ни каза, че ще ни осигурят 30-40 работни места. Какво са 30-40 работни места? Нищо. Инвестициите са нашите работни места. Нашите работни места са нашият хляб, нашата пита. Вие какво ни предлагате? От тази пита чупите няколко трохички и ги пускате долу и тези 30-40 пиленце започват да се бият. Всъщност, те няма да бъдат 30-40, само 30-40 ще могат да клъвнат, а останалите? Питата се хвърля в блатото. Работните места отиват по дяволите.

Какво още ви обещаха?
Обещаха ни да укрепят язовирната стена – тя не се нуждае от укрепване. Обещаха да ни оправят водата – ние вода си имаме. Обещаха да ни направят надлеза. И аз му казвам на господин министъра: „Абе, г-н министър, при положение че ще го правите този затвор, този надлез нас касае ли ни?"
Какво най-много те изненада и подразни в тази ситуация?
Нахалното държание на Емил Димитров. Той през цялото време движеше нещата тук. И по медиите продължаваше да говори против нас, настройваше цялата общественост, цяла България... „Ако бяха майки с деца, ако бяха майки с деца..." За какви майки с деца говорите?!. Тук не става въпрос за майки с деца. Тук става въпрос за престъпници.
Кой друг те ядоса?
(смее се) Имало ли е някой да не ме е ядосал тогава?! Включително и някои от нашите хора, които протестираха, защото понякога не си мереха приказките. А вие журналистите като чуете една думичка, и се хващате за нея и почвате да ни тормозите след това.
От ДАБ нещо обясниха ли ви?
Поканиха ни да отидем в бежански лагер, където има майки и деца. Ама тук няма да бъдат майки и деца. Тук ще бъдат престъпници.

Ти знаеш ли в какви условия щяха да бъдат настанени хората?
Бяха подготвили едни хангари. Те текат. Отдолу бяха сложили леглата. Там имаше климатична инсталация, за да поддържа температурно-влагов режим за ракети и бойни части, обаче не работи, и бяха наредили печки на дърва. Условията бяха направо плачевни. Кой ще стои при тези ниски температури? Емил Димитров говореше, че ще ги събере там, училища ще направи, детски градини, учителки... И когато приключиха протестите, където и да отидеше, в която и да е телевизия, този господин само плюеше по нас. А реално, когато дойдоха тук и разговаряха с нас психолози, единият от тях каза „Ние следим неговото поведение. Това е поведение, типично за човек с гузна съвест." Другият каза „Ами как да оправдая глупостите, които върши?" Третият вика „На всяко идиотско деяние има философско оправдание."
Вие нетолерантни ли се оказахте, страхливи ли се оказахте, или нещо трето?
Ние се оказахме преди всичко патриоти. Хора мислещи, хора знаещи за какво става въпрос. Кое е по-хубаво – да се дават пари от бюджета за издръжката на този затвор или да влизат средства в държавния бюджет от инвеститора, който в момента се настани тук?

Тези хора, които трябваше да бъдат настанени тук, нали все пак трябваше да отидат някъде. Къде според теб?
В България има зенитно-ракетни дивизиони, чиито райони са с отпаднала необходимост. Тези райони са извън населени места.
Мислиш ли, че хората в Телиш биха имали против център за бежанци, подготвен и уреден, както трябва?
Не мога да говоря от името на всички, но за себе си мога да кажа, че мога да приема само този, когото познавам. Идва някой в дома ви и се настанява. Не че идва, ами иска да остане. Вие, без да го познавате, ще го оставите ли? Ще го оставите ли да стои във вашия дом? Няма.
Как можете да се запознаете?
Има начин. Тук е имало и алжирци – курсанти. Имало е и кубинци. Ама никой лошо нищо не е направил. Телишчани са се срещали с много чужденци. Тук има хора и от Тракия, и от Македония, и от Босилеградско... Но по друг начин се приемат хората, които са от твоята вяра.

Притеснява ли те другата вяра?
Да, притеснява ме, защото там има радикални елементи. Не че при нас ги няма, но нашите са си познати.
А не е ли съвсем в духа на нашата вяра да обичаме ближния и да му помагаме?
А тези, които идват, ближни ли са ми? Какво мислят знаем ли? Ближен кой е?
Християнството не ги дели. Ето, например, твоята дъщеря е в Испания. С нея ако се отнесат лошо, само защото е емигрант, как би се почувствал?
Отнасяха се, но тя се наложи. Наложи се и зет ми. И след 5 години, когато хване испанската пенсия, ще си дойдат.
Как са се отнасяли с тях?
Като тръгнаха съкращенията във всички предприятия в Испания, най-напред емигрантите изгониха. Това е. Няма държава, която да не държи на собствения си народ. Само България е такава.


Снимки: Фелия Барух

Още по темата