Нели Дакова: Имах чувството, че управляващите ни нямат за хора

Нели Дакова: Имах чувството, че управляващите ни нямат за хора

В края на 2013 г. Телиш се завъртя в информационния поток с новината, че неговите жители организират барикада на важна пътна артерия в знак на протест срещу изграждането на бежански център в тяхното село. Гражданското неподчинение на телишчани продължи повече от 40 дни и завърши с развяване на бяло знаме от страна на правителството.
Година и половина след събитията Непознатият друг реши да посети Телиш, за да види как живеят жителите му днес и какво ги накара да се опълчат на решението на правителството. Дали наистина са расисти и ксенофоби, или пък, освен страхът от чуждото, имаше и нещо друго?
Първата ни среща беше с кмета на селото Нели Дакова – важен участник в събитията от есента на 2013-а. Целият й живот е свързан със селото: „Тук съм си изкарала детството, тук съм се омъжила, тук съм отгледала децата си, тук съм до настоящия момент." И това не е, защото не е имала възможност да отиде другаде. Просто никога не е искала. И досега Нели Дакова не желае да замени Телиш.
Ето я нейната история за блокадата на пътя София – Плевен – Русе и за протеста, представена така, както не успяхме да я чуем преди две години.

Какво беше Вашето детство тук в Телиш и какво беше детството на Вашите деца?
Детството ми беше детство в истинския смисъл на думата. При децата ни беше съвсем различно, да не говорим за децата от настоящето поколение. Наскоро празнувахме 1 юни. Погрижихме се да им създадем доста забавни игри и да преживеят един хубав ден, изпълнен с емоции. Но те не знаеха какво значи „Народна топка", не знаеха как се играе на топчета, на тош... Разиграхме тези игри и на децата не им се тръгваше. Направо замръкнахме тук по площада.
Къде ходехте с Вашата детска банда?
С приятелите ми от детството много обичахме да обикаляме улиците, тогава не бяха асфалтирани. Правехме си пикници в горите – сега вече възродяваме тази традиция и с настоящите дечица. Имаме два язовири. Удоволствие беше, макар и голям риск, да се опитваме да плуваме, за ужас на нашите родители.
Децата сега не изживяват детството си такова, каквото трябва да бъде. Тези деца не могат да водят разговори помежду си, не си разказват истории, макар и страшни. От тях се чува само кой коя игра играе, на кое ниво е... Но ако им предложиш топката, забравят за момент, че са стигнали до еди кое си ниво и започват да ритат.

Колко деца има сега тук в селото?
В детската ни градина са 12 дечица. Като ученици до 8 клас са 37. За съжаление, нямаме училище. След ликвидирането на военното поделение – 2002-2003 г., и училището ни се ликвидира. За радост, запазихме детската градина
Какъв е животът в Телиш? С какво се занимават хората, след като вече няма поделение?
Имаме винарска изба, там са заети около десетина човека. В момента в бившия район на поделението има инвеститори – южнокорейска фирма, която е назначила около 50 души и се занимават с отглеждане на гъби и растениевъдство. Другата част от работещите хора пътуват до градовете – Плевен, Червен бряг, и се връщат вечер.

Как изглеждаше селото, когато беше отворено поделението?
Имаше живот, имаше млади хора. С ликвидирането на поделението младите хора, работещите там, предпочетоха да напуснат Телиш и да тръгнат по големите градове да си търсят работа и селото опустя.
Но аз се гордея, че живея в Телиш, защото тук хората винаги са отстоявали исканията си. Гордея се и с хилядолетната ни история – тук са направени най-големите археологически разкопки, датиращи за цивилизация от 7000 години пр. Хр. Гордея се с това, че първите писмени сведения за съществуването на Телиш като населено място са от 1515 г. – тази година (2015, бел. ред.) ще празнуваме 500 години юбилей. Само благодарение на духа на телишчанина ние сме се запазили към настоящия момент на това ниво.

Какво се случи преди повече от година, че вместо с всичко това Телиш влезе в медийния поток с барикадата на пътя София-Русе?
Тогава, за съжаление, за нас се създаде впечатлението, че сме едни негостоприемни хора. Това се случи по повод подготовката и изграждането на бежански лагер в района на бившето военно поделение. Не бих казала, че можеше да съществува такъв конфликт, ако управляващите тогава бяха направили среща с нас и ни бяха разяснили какво имат намерение да се случи в Телиш. По съвсем таен начин, в тъмните части на нощта, в района на поделението се подготвяше изграждането на бежански лагер.

На връх празника ни – на 3 ноември, в 14:00 часа научавам за това. До този момент никой не знаеше какво се случва в Телиш. Направих опит да стигна до поделението, но не ме допуснаха – до портала и край. Независимо от това, че се представих, че съм кмет на Телиш, не ме пуснаха. С помощта на мой приятел все пак влязох и там кипеше усилена работа. Питах какво се случва и ми отговориха, че тук ще бъдат настанени бежанци. Питах и защо по този таен начин се подготвят нещата. Отговорът беше: „Защото ако ви бяхме казали преди това, селото щеше да се обяви против."
Тогава категорично заявих, че въпреки това селото пак ще научи и няма как да не се вдигне на бунт със своите въпроси „Защо се случва?", „Защо по такъв начин се случва?"... Все пак ние сме хора, независимо че живеем в такова малко населено място. На нас би трябвало да ни бъде обяснено преди това. Тогава се обърнах към общинския кмет, за да питам той знае ли и, за мой ужас, той също не знаеше.

На този ден вечерта ние откриваме нашия местен традиционен събор. В момента, в който се изправих да приветствам хората с „Добре дошли", през центъра започнаха да преминават коли на Гражданска защита, возейки химически тоалетни и водоноски. Тогава реших просто да обявя новината – отговорно, с лице към хората. Настана голяма паника. Всички са предразположени да празнуват и в един момент някой да им поднесе такава неприятна новина. Още в същия момент решихме да сформираме инициативен комитет и да си търсим правата.

Казахте „неприятна новина". Защо беше неприятна?
Защото ние не бяхме информирани. Пълна тайна. Точно това нас ни уплаши най-вече. Не че се подготвя бежански лагер и не че тук ще дойдат бежанци. Това напрежение сред населението се получи най-вече от тази затъмненост, от неяснотата. Абсолютно съм сигурна, че ако управляващите бяха предприели някаква кампания, Телиш нямаше да реагира така. Или поне нямаше да реагира така остро, защото ние се явихме срещу управляващите едва ли не на нож. Дори и да дойдат хора от Близкия Изток, не биха били проблем за телишчани – независимо от това, че са с друга религия и че не са като нас. Но ако идваха по друг начин, не натрапвайки ни ги и не по тайни пътища.


Какво трябваше да се случи в бившето поделение?
Съгласно плана на Министерски съвет Телиш фигурираше като бежански лагер, в който трябваше да бъдат настанени до 4000 бежанци от Чад, Мароко, Еритрея, Афганистан, Пакистан, но не и от Сирия. На срещата с министъра на вътрешните работи – г-н Йовчев, той каза, че тук ще бъдат настанени хора с неустановена самоличност. В Телиш живее една шепа народ, не могат да бъдат настанени тук 4000 души, които са с неустановена самоличност. И не ставаше въпрос за сирийски майки с деца, нито за сирийски бежанци. Това трябваше да бъде лагер от затворен тип. Нямаше как да не започнат тези мирни протести.
Срещу какво всъщност беше протестът?
Срещу политиката на управляващите по повод начина, по който се опитаха да направят това в нашето село. Защо направихме този протест? Първо, заради това, че така ни беше поднесена новината, и второ, поради факта, че в тази голяма безработица ние се надявахме, че в района ще бъдат настанени инвеститори, които ще осигурят работни места, и така ще можем да запазим младите хора в селото и в региона. С този бежански лагер никой инвеститор нямаше да поеме риска да се установи тук.


Какви страхове са Ви споделяли хората?
Страховете на хората бяха свързани със сигурността. В Телиш няма полицаи. Ние се оправяме сами. Не сме имали сериозни проблеми относно битова престъпност. Съществуваше и страхът от заразите, които ще плъзнат, защото този район не отговаряше на бежански лагер.
Тук няма малцинства и повечето телишчани не са свикнали да общуват и да живеят с хора от друг произход. Ако дойде човек от ромски произход в Телиш, задължително минава през кметството и се записва – сигурно е и за населението, сигурно е и за човека, който е дошъл тук.
За тези повече от 40 дни, в които течеше протестът на Телиш, какво най-много Ви изненада?
Търпението на хората. Въпреки цялото напрежение се събирахме тук всеки ден. Възрастните хора идваха в студа, за да научат нещо. Имало е моменти, в които е трябвало да изляза пред тях и да им съобщя, че нищо ново не мога да им кажа. „Ако искате, стойте си по домовете. Ако има някаква новина, каквато и да е, ще намеря начин да ви информирам и да се съберем." И пак хората идваха всеки божи ден тук. Младите пък бяха по 24 часа на барикадата. В студа, в снега, във вятъра – не мръднаха оттам.

Имаше доста коментари по адрес на селото. Какво ви обиди най-много?
Най-много ни обиди постъпката на управляващите, защото имах чувството, че те ни нямаха за хора, разбирате ли... Нашето мнение никой не го търсеше за нищо. Засегна ни това, че сме ксенофоби; че сме, едва ли не, някакви голтаци, които не знаят какво искат; че обърнаха нещата така, все едно не влизаме в положението на хората, които бягат от войната и най-вече на майките с децата. Но въпреки всичко, преглътнахме и устояхме. Устояхме без някакви сериозни конфликти между властимащите и обикновените граждани.
Този конфликт отрази ли се по някакъв начин на селото?
Излязохме от това още по-сплотени. Като една малка общност сме. Всеки е готов да помогне на другия, независимо за какво става въпрос. Мечтите ни за инвеститори вече се сбъднаха. За щастие, младите хора вече имат работа – в Телиш няма безработица, нямаме нито един човек по временна заетост. И животът си тече нормално и спокойно.

Снимки: Фелия Барух

Още по темата