Христо Христов: Хората не бяха наясно с нашата психика и затова и не разбраха защо бяхме против тези сирийци

Христо Христов: Хората не бяха наясно с нашата психика и затова и не разбраха защо бяхме против тези сирийци

Христо не цепи басма на никого. Каквото има да си каже, си го казва. Май затова някак се харесахме взаимно. Срещнахме го в село Розово, а той реши да ни покани на гости вкъщи и да си поговорим. Разказа ни с охота за живота си, който е прекарал в труд, за дъщеря си, която живее в Щатите, за двете си внучки, с които много се гордее, и за силата да напуснеш морето (Христо е бургаско чедо) и да се установиш в село Розово.

Христо, разкажи ни малко за себе си.
Родом съм от Бургас. В Розово дойдох, след като се пенсионирах в края на 2009-а, началото на 2010-а. Не съжалявам, че напуснах Бургас, вече 5 години съм тук. Преди това работих в Териториален изчислителен център-Бургас близо 24 години и 16 години в Спортния тотализатор. Но това вече е минало, сега съм пенсионер и си гледам живота.
Как е животът като пенсионер?

Човек трябва да почива след толкова много години труд. Дори шефът ме помоли да остана след пенсия, но казах, че не искам повече. Достатъчно са 40 години трудов стаж. И реших да дойда тук на село.
Защо го избра това село? Какво те свързва с Розово?

Тук една къща остана празна и затова заключих апартамента и дойдох да живея в Розово. Двор, дръвчета, ябълки, праскови, зеленчук... Може по цял ден да се занимаваш с нещо. Затова го избрах – активна почивка.


Ето така Непознатият друг се запозна с бай Христо

Липсва ли ти Бургас?
Определено да. Там ми мина детството, юношеството, целият ми активен живот. Морето... Не може човек така лесно да се раздели с морето. Липсва ми, ама аз ходя често.
Кой ти е най-яркият спомен от детството в Бургас?

Играехме непрекъснато футбол. Имаше игрища, имаше много деца... А сега тук няма деца. Никой не играе футбол, всички са вкъщи зад компютрите. Изобщо, тези деца не знаят какво е детство. А детството е за да се научиш да играеш. А пък после вече учителите ще те научат да четеш и да пишеш, но няма кой да те научи да играеш. Затова децата трябва да се научат още от малки на игра.
Ти колко деца имаш?

Имам една дъщеря, с която нямах никакви проблеми. Завърши математическа гимназия, след това завърши в МЕИ-София "Компютърни технологии". Имам две прекрасни внучки. Жалко, че са далеч и не мога да им се радвам целогодишно, а само през лятото, когато ми дойдат на гости.
Къде са те?

В Съединените щати. Отначало бяха във Финикс, Аризона. Ходих, видях ги там. После се преместиха, тъй като в Аризона е много горещо, в Денвър, и по-точно в един град близо до Денвър, казва се Форт Колинс. И там ходих, видях как живеят и там. А този град е бил 2008-а и 2006-а година най-добрият град за живеене в Съединените щати. Близо до Скалистите планини е и е много красив.

Какво ти беше първото впечатление от Щатите?
Друга цивилизация. Тук улиците са с липи, а там са с портокали. Човек като попадне в такава среда, всичко му е интересно. Ходих до Лас Вегас, ходих до Гранд Каньон и видях съвсем други неща. Човек трябва да види с очите си, за да може да го почувства.
С какво те привлича този свят?

Сякаш там живеенето е по-лесно. Да вземем деня. Тук денят започва с Нова телевизия, bTV, БНТ – новините, които непрекъснато те стресират. Убийства, изнасилвания... Там няма такова нещо. Ако искаш да гледаш новини, включваш CNN и гледаш по цял ден новини. А другото е развлекателни програми.
Знаеш, че работиш и че печелиш, а петък, събота и неделя излизаш в природата. Връщаш се от понеделник на работа вече отпочинал и това е... Работиш и знаеш, че ще получиш. А тук – работиш и си беден работник.
Като си бил по-млад искал ли си да заминеш някъде, да се махнеш оттук?

(смее се) Просто беше невъзможно. Просто беше невъзможно... И да имаш желание, тогава границите бяха затворени и никой не можеше да замине, където си иска. Всичко беше под контрол. Ние тук бяхме сложени в един лагер, от който трудно можеш да излезеш. С течение на годините се видя социалистическият лагер какъв е бил и докъде сме стигнали, и тези държави, които не бяха в него - къде са. Тогава бяхме подтиснати, животът ни беше ограничен. Казват, че имаше работа, че ходиш на почивка, да, но свободата, вътрешната, личната свобода я нямаше.


Този рижав приятел ни посрещна на прага

Сега когато вече живееш по-спокоен живот на село, какво ти прави впечатление тук в Розово?
В Розово, както и в много други селища, вече младите хора ги няма. Останаха предимно възрастни хора, децата се броят на пръсти, училището е затворено. Иначе тук хората открай време се делят на две общности: едната е на местните розовци, които са от много години в селото, и другата е на хората, дошли от южните части на България. Тях ги наричат корейци.
Защо им викат корейци?

Защото те тръгнали да се преселват, когато са започнали ТКЗС-тата – 54-а година. А тогава е била и войната в Корея. И е имало голямо преселение и там. Тук също – хората са идвали да работят във военните заводи, установили са се в това село, направили са си къщи в горната махала и оттам – корейците, та корейците и до ден-днешен.

Една година по-късно как оценяваш събитията, с които Розово влезе в новините?
Хората все още таят онези спомени... Влязохме в новините, в устите на цяла България, заковаха ни на стълба на позора и започнаха да ни сочат с пръсти, че сме прости селяни, битови фашисти и какво ли не още. С най-различни епитети ни наричаха. А нямаха право, защото нещата станаха толкова бързо и се развиха толкова мълниеносно... Но вече всичко избледня.
Истината е, че нещата не бяха такива, каквито ги показаха. Всеки един от селото, знаеше, че има деца, че тези хора не са дошли тук ей така, доброволно – те просто бягат от войната. Но така, както ни я поднесоха информацията, че и други селища са правили барикади и не са допускали сирийци, така изведнъж и в това село се образува нещо като организация. Събраха се подписи и казаха, че не ги искат тези хора. И оттук започна конфликтът между всички други и село Розово.
От какво се страхуваха хората?

Страхът беше да не би първоначално да заселят 7 човека, 12 човека, след това да докарат още 30-40 човека и така да се обособи една общност от сирийци. Ако не бяхме реагирали, щяха да си кажат, че могат да изпратят и още и да се направи един лагер.
Проблемът на хората от Розово беше, че по телевизиите непрекъснато дават как цигани нападат възрастни хора, как крадат... А тук досега не е имало такива нападения от страна на цигани. Животът е много спокоен.
Изведнъж идват тези хора, ей така, от няма и къде, натресени в една голяма къща, която може би не беше и подготвена да ги посрещне. И една телевизия от Казанлък започна да излъчва разни кадри, които бяха прихванати от всички национални телевизии, и нещата станаха неуправляеми. Тогава всички започнаха да се упражняват върху село Розово.

Христо по време на розобера

Защо се прави този паралел между цигани и сирийци?
Според мен и те са едно племе, което много прилича на нашите цигани. И едните, и другите ще са на гърба на данъкоплатеца, на българина. Защото на сирийците тука им предложиха работа, те отказаха, както и циганите отказват работа. И едните, и другите, просто чакат на бюджета на българина.
Какво най-много те обиди теб лично като слушаше всички коментари по време на миналогодишните събития?

Най-много ме обиди и нарани това, че ни наричаха „прости селяни" и „битови фашисти"... Дори един професор – Михаил Неделчев, отиде още по-далече. Той каза, че се срамува, че е българин заради нас. Аз, който съм ходил в казармата, и съм се клел да пазя родината си чиста и свята, и да ме нарича така, това беше най-голямата обида за мен.
Мислиш ли, че хората, които ви осъдиха морално, имаха някакви основания да го направят?

Една година по-късно след тези събития хората все още са раздвоени. Тези, които ни осъдиха, може би имаха право, защото това бяха деца, и хора, които бягат от война. От друга страна, и ние бяхме прави, защото, ей така, без подготовка, направо ни ги натресоха тези сирийци, без да знаем какви са – дали са мюсюлмани, дали са християни... Просто никой не беше уведомен, дори и кметската управа, че в това село, ще се заселват сирийци.
Но сега вече, след една година, човек като се размисли, може би и тези хора имаха право на свой личен живот в това село, но така се стекоха обстоятелствата, че си тръгнаха. И то си тръгнаха сами. Както дойдоха, така си и тръгнаха – без някой да разбере как стана това.

Ти видя ли ги тези хора?
Видях ги, да. Видях и децата зад прозорците. Те не смееха да излязат.
Нещо от човешка гледна точка, бащинска дори, събуди ли се в теб в този момент?

Да. Аз съм дете на бежанци. Моите дядовци и баби са бягали от Турция, от Лозенградско, от едно село Татарларе, и са се установили в Бургас. Знам от приказките на баба ми и дядо ми какви неща са преживяли. И моите деца и те са емигранти. Така че знам каква е съдбата на емигранта. Но нещата при нас, тук в село, станаха инцидентно. И ако знаете името на този, който ги доведе, и с какво прозвище се слави в селото...
Човекът, който ги е довел, няма добро име?

Да, не искам сега да му казвам името, за да му правя реклама. Но няма добро име. И после се разбра, че и самата сграда не е подготвена за толкова много семейства, които да се приютят в нея.
Ако имаш подготовка, ако държавата обърне внимание и подготви хората по места, как ще се чувстваш, ако отново в Розово се заселят бежанци?

Хората пак няма да допуснат да се заселят сирийци в селото, защото няма да могат да се пригодят към тукашните условия. Няма работа за тях, няма училище, няма джамия. Те оттук заминаха за Крън. Там има джамия. Трябва за тях и джамия ли да се прави? Според мен няма да бъдат добре дошли.

Как оценяваш ролята на държавата по време на тези конфликти?
Държавата реагира по свой начин – за да не бъде посочена с пръст от Европейския съюз, за да не кажат „Тези хора не правят нищо, за да посрещнат бежанците". И затова тя иска всички да са толерантни, а ние тук на село сме друга общност. Държавата иска, но ние къде да ги приютим тези хора?
Този конфликт отрази ли се на настроенията и отношенията на хората в Розово?

Не се отрази кой знае колко. Тук живее едно предимно възрастно население, което всъщност няма мнение по този въпрос. Младите хора реагираха. А и хората на село не са като в градовете. Тук са по-неинформирани. Информацията не е такава, каквато е в големите градове. Може би затова така реагираха и телевизиите, и журналистите и затова ни нарекоха прости селяни – защото информацията при нас не е това, което възприемат другите хора.

Твоите деца от Щатите, като разбраха какво се случва тук в селото, какво казаха?
Децата ми бяха против моето мнение. Те казаха „Ние също сме нещо като бежанци в чужда родина и знаем какво е отношението към нас. Същите са и тези хора, които идват в чужда родина, и вашето отношение трябва да е по-различно." Но разликата е много, много голяма и не може да се направи сравнение.
Съжаляваш ли за нещо?

Съжалявам, защото наистина се оказа, че ние българите не сме единни. Хората не бяха наясно с нашата психика и затова и не разбраха защо бяхме против тези сирийци.


Снимки: Фелия Барух, Beardfrost Productions

Още по темата