Джейхан Мурад Наби: Бягаме от война, не сме туристи!

Джейхан Мурад Наби: Бягаме от война, не сме туристи!

Срещнахме я в лагера в Харманли и ще я оставим сама да ви разкаже историята си, защото се справя великолепно с това. Ние нямаме какво да добавим, само молба да обърнете внимание на думите, с които ни изпрати: „Ако уважаваш себе си, ще те уважават и другите. В крайна сметка защо му е на някого да се държи лошо?" И ние точно това се чудим.

Джейхан, разкажи ни откъде си и каква е професията ти?
Аз съм от град Африн в Сирия. За пред обществото бях фотограф на различни тържества и събития, но тайно работех и за една кюрдска телевизия. Снимах кюрдски фолклор – например танци, и го излъчвах в ефир.
Май не е много лесно да си кюрдка в Сирия точно в този момент?
Да, но кюрдките са по-отворени и по-напреднали – трудно е да си жена въобще в Близкия Изток. Аз лично много съм се мъчила и борила, но никога не съм се предавала. И досега така.
Как заобича фотографията?
Съпругът ми беше фотограф и на мен ми харесваше като хоби. С времето станах професионалист фотограф и започнах аз да определям как и какво да се снима, а не мъжът ми. Истината е, че открих себе си в тази работа и много ми липсва.
Успя ли да си вземеш фотоапарата?
Не съм взела нищо със себе с. Цялата ми къща е разрушена. В момента ми е приятно, че правите интервю с мен, но в същото време ви завиждам, че сте с камерата отпред.
Ако имаше фотоапарат, каква би била първата снимка, която би направила тук?
(с широка усмивка) Природата на България! Горите и дърветата.

Как реши да дойдеш в България?
За съжаление, ситуацията в Сирия е трагична. След четири години война всички райони са разбити. В последно време натискът върху кюрдите стана огромен, дори властта и Ислямската държава започнаха да искат откупи за живота на задържани кюрди.
И тъй като моят град е на турската граница, беше лесно да я преминем. А пък България има граница с Турция и пак беше лесно да се мине. Освен това знаех, че България е бедна. Също като мен. Така по-лесно ще я обикна, а и тя мен.
Спомняш ли си първия ден на войната?
Бяхме седнали навън и беше Рамадан. Тогава ми звънна телефонът… Питаха ме „Къде е синът ти?" Отговорих, че си е вкъщи. Тогава ми казаха да му звънна веднага, защото е паднала бомба върху блока. На момента му се обадих и той ми вдигна: „Майко, спокойно, не съм вкъщи." После отидохме да видим какво става. Имаше едно малко детенце, тялото му беше станало на части... Хората се бяха събрали да помагат и да спасяват, ако има оцелели. Когато падна още една бомба, стана ужас! Клане. Народът беше на кайма.
Кога дойде в България и имаше ли проблеми на границата?
На 4 ноември (2014 г., бел. ред.) минах границата. Първият път тръгнахме и прекарахме два дни в гората. С нас имаше и една бременна жена, която много се измори, но като стигнахме границата, ни върнаха. Пробвахме още веднъж, въпреки че беше много студено, но пак ни върнаха. На третия път успяхме да влезем. Толкова бях изтощена, че се хвърлих пред първата кола до границата. Казах си, ако ще да умирам, няма да се върна в Турция. И турците вече бяха много против кюрдите. Викам си, или ще ме бутне шофьорът, или ще спре. Когато той спря, всички се набутахме в колата. Бяхме шест души.
После ни хвана полиция. Пребиха горкия шофьор, въпреки че обяснихме, че той не е виновен – ние му се набутахме.


Джейхан и семейството й по време на снимките за видеото на Непознатият друг в стаята им в лагера

Какъв е животът ти в бежанския лагер?
Няма да ви лъжа, много е труден животът тук в лагера. Никой от нас не живееше така в Сирия… Най-малкото, тук съм в една стая с девет души. Какъв да ми е животът!? Баните и тоалетните са много зле и не стигат, храната не е особено добра, същото важи и за медицинската помощ, най-вече за малките деца, тук не е лесно за тях. Лекарства няма. Има един лекар, който лекува всичко и не праща хората при специалист. Дава някаква рецепта и казва „Ходете, купете". Да, но ние сме без пари и няма никаква парична помощ за издръжка.
Има нещо друго и то е хигиената в лагера. Не обвинявам никого, просто изказвам лично мнение. Ако трябва ние, бежанците, ще си чистим, няма проблем, но трябва поне да ни дадат ръкавици и почистващи материали. Нали така? Всеки ден чистим по една стая, но няма нищо за предпазване от микроби или за дезинфекция. Само вода.
В крайна сметка сме избягали от война, не сме туристи. Аз се предавам на страната и знам, че ще ни осигурят сигурност и че уважават бежанците. И е така. Не виня българската държава за нищо. Държавата дава наистина помощ на бежанците, но персоналът, хората, които отговарят за това, никой не ги знае какво правят с тези помощи.

Представяла ли си си някога, че ще трябва да напуснеш Сирия и да отидеш да живееш някъде другаде?
Никой не иска да живее извън страната си.
Защо заминаваш за Германия? Защо не останеш тук, за да работиш като фотограф?
Първо защото вече съм на възраст. В Германия имам близки и стари приятели, които могат да ми помогнат. Ще работя известно време и ще се пенсионирам. Тук не познавам никого, нямам приятели, не знам езика и нямам никакви възможности. Ще се загубя. Там ще работя и ще има какво да дам на себе си, на страната си, на Германия, та даже и на България.
Какво искаш да кажеш на българите, на управляващите, на света...?
Искам да им кажа, че сирийският народ бяга от война! Въпреки всичко и независимо от всички впечатления, които имат българите за сирийците. Щом този човек е дошъл тук и иска помощ, значи не е избягал от хубаво. Повечето хора са се предали и са загубили всякаква надежда. Моля ви, само не ги връщайте обратно и не им отказвайте убежище.


Снимки: Фелия Барух (портрети)

Още по темата