Джамил Хасан: Надявам се светът да чуе нашия глас

Джамил Хасан: Надявам се светът да чуе нашия глас

Джамил е от Африн. Заедно със семейството си са живели в Алепо, където си е изкарвал прехраната като електротехник. Ужасът на войната го прокужда от родната Сирия и го запраща в този край на Европа, и по-точно в бежанския лагер в Харманли. Ако го питате какво си спомня най-отчетливо от Сирия, ще ви каже, че там животът просто е бил много хубав. Преди войната да започне, преди светът да се обърне, преди всичко, което познаваш да се превърне на пепел – да, тогава животът е просто хубав.
Джамил разказва за преживяванията по време на бягството му от размирната родина без излишен патос, целящ съжаление. Не се моли, не иска да му се обещава нищо, не се надява. За него войната е наистина – не я е гледал по телевизията, един ден тя просто се е появила на прага му.

Джамил, ще ни разкажеш ли за семейството си?
Имах три деца, когато живеехме в Алепо. Решихме да бягаме, когато започнаха размириците в квартал Шейх Максуд, за да се върнем в родния ми Африн. По време на бягството в района на Азаз се водеха битки между Ислямска държава и Свободната сирийска армия. Тогава част от снаряд падна близо до нас и уби детето ми и мой племенник. Сега съм тук с жена ми и другите ми деца, но откакто стана инцидентът и детето ми загина до момента, в който реших да напусна Сирия, мина цяла година. През нея падна друга бомба, близо до къщата и съм вадил двете си дечица изпод отломките.

Две от децата на Джамил

Как решихте да дойдете в България?
Криехме се в село, наречено Катме. Това е последно село в района на Африн, до град Идлиб. Много близо имаше бази на армията на Ислямска държава, които доста често идваха към селото. Осъзнах, че и там сме в опасност. Тогава тръгнахме за Турция, но жена ми беше бременна и трябваше да изчакаме да се роди детето, преди да дойдем насам.

Как организирахте бягството си?
Влязохме в Турция нелегално и останахме там 8-9 месеца. После пак нелегално - в България. Останахме една нощ в гората, преди да стигнем границата, с петмесечно бебе. Платихме на трафиканти, за да ни прекарат, по 1500 евро на човек, т.е. аз и моята съпруга общо 3000. За децата не ни взеха пари. Преди това бяхме платили на други трафиканти да ни прекарат от Сирия в Турция по 5000 сирийски лири на човек, включително децата. Можете да си представите, след всичко, което преживяхме, сега, в такова време, да плащам да си спасявам останалите деца.

Какво ти беше първото впечатление за България и българите?
Преди да дойда, нямах идея как е в тази страна. Само знаехме, че приема бежанци. Народът е много добър. Хората са много мили. Ходим в магазина, продавачките са любезни, даже ни гушкат и целуват децата. Страх ни е само от циганите. Ние лично не сме видели нищо лошо от тях, но българите ни плашат, че ще ни оберат и ни предупреждават да се пазим. Веднъж една жена дойде да се оплаче в центъра на Червения кръст, че циганин е откраднал портфейла й. Други хора говорят различни неща – не знам кое е истина и кое е измислено.

Какви са най-големите трудности, които срещаш в момента?
Има едно много важно нещо: тук, в този лагер, ни бавят прекалено много. Минаха шест месеца и нямаме никакви документи. Имам познати и приятели, които пристигнаха в България след мен, но бяха в други лагери, например Пъстрогор, получиха документи и вече са в Германия. Тук не знам какъв точно е проблемът. Много ли сме, не обръщат ли достатъчно внимание, не знам... Колкото и да се опитва администрацията, не успява. Липсват средства, но проблемът не е само в парите, а и в персонала. Чакахме един месец за преводач! Това има много негативен ефект върху нас – всеки ден губим пари и не правим абсолютно нищо.

След като тук почина едно момиченце, почнахме да се плашим да пускаме децата, тъй като никой не знае как точно почина. Някои казват, че я е ухапала змия, други – скорпион, и нищо не се разбра.

Преди храната беше по-хубава, не знам защо, но в последно време почти не се яде. Дават ни храна само по два пъти на ден. Аз лично не мога да я ям, и най-вече хляба, който винаги е стар. По-често си купуваме храна сами.

Друг много голям проблем са медицинските кадри. Те не ни обръщат никакво внимание. Детето ми беше болно, не спа от болки в корема цяла нощ и повръщаше много. Лекарят тук го погледна за кратко и каза, че му няма нищо. Даде някакъв сироп, който не помогна. Тогава го заведох в болницата, където казаха, че има възпален апендицит и веднага трябва да се оперира! Имах пари, платих си и го оперираха по спешност, но тук има хора, които нямат и не могат да се лекуват. Какво да правят те?

Но трябва да призная, че новият директор е много по-добър от предишния, на когото само виждахме бялата кола един-два пъти месечно, а самия него – никога. Новият директор идва, седи с нас, опитва се да оправи нещата. И сега наистина е по-добре, но той сам не може. Има много натрупана работа и, както казваме на кюрдски, ръката не може да ръкопляска сама.

Какъв е животът в лагера?
Ние свикнахме да сме заедно – като едно семейство. Ако има празник или друг повод, всички се събираме и участваме. Гледаме някак животът да продължи. Най-големят празник е, когато някой получи документи. Купуваме сладки, танцуваме... Трябва някак да се живее, не може само да мислим за проблемите.

Какъв е планът ти за след това?
Цялото ми семейство е в Дортмунд. Имам двама братя и две сестри там. Сега само си чакам документите. След 20 дни или най-много месец ще ги получим и заминаваме.
Мисля, че имам добър занаят, добър електротехник съм. Когато се сдобия и с документ, който ми дава право да работя, семейство ми там ще ми намерят работа. Те са в Германия от доста време, имат работа и познати.

Когато се установиш в Германия, би ли се върнал тук?
България е много красива страна, най-вече природата. Климатът прилича на този, с който сме свикнали в Сирия. Има четири сезона, много зеленина, много хубави места. Бих дошъл като турист – имам приятели в Бургас и искам да им отида на гости.

Имаш ли въпрос, който искаш да зададеш на българските държавни мъже?
Искам да благодаря на България, защото е бедна страна. Имам молба към Държавната агенция за бежанците: подсигурете поне минималните нужди на бежанците – достатъчно храна и медицинска помощ. Моля българската държава да поиска пари и съдействие от ООН, за да могат да помагат на хората, които идват тук. Надявам се светът да чуе нашия глас.


Снимки: Фелия Барух

Още по темата