Делка Кирова: В читалището ние сме едно цяло

Делка Кирова: В читалището ние сме едно цяло

Ако имате път към село Розово, си дайте малко време да спрете и да помиришете розите, а после се отбийте до читалището. Там ще ви посрещне Делка Кирова и ще ви разкаже с такава любов за селото и хората, които живеят в него, че нищо чудно да го заобичате и вие. Делка е душата на цялата артистична дейност, която читалището развива, но тя скромно би казала, че е просто един обикновен читалищен секретар. Но когато чуете с каква гордост говори за всяка една от групите, които пеят, танцуват, играят, ще се убедите, че в нея има точно тази необикновеност, която му трябва на човек, за да знае, че изкуството иска себеотдаване, а традицията трябва да се пази.

Преди Делка да намери своето призвание и да посвети времето и сърцето си на художествената самодейност в Розово, е работила 18 години в заводите „Арсенал" в инструменталното производство. Друго за онзи период от живота й, няма да научите, защото работата, която е извършвала, е била секретна. Днес тези заводи, които произвеждат оръжия, са основният поминък за мнозина от селото и областта. Повечето хора си дават сметка, че това, което носи спокойствие за семействата им, се превръща в нещастие някъде другаде по света и води след себе си онези хора, които бягат от войната.
Ето какво още ни разказа Делка Кирова за живота в Розово и за онзи конфликт със сирийски бежанци, с който селото влезе в новините.


Какво е семейството ти? Спомена ни, че обичаш да пътуваш във връзка с бежанския корен, който имаш.
Аз съм родена и израснала в село Бузовград. Моите две прабаби са от Розово. И така, по някаква случайност, се върнах в родното им село, когато се омъжих. Единият ми дядо е бежанец от Одринска Тракия. Той е роден в село Търново, Узункюприйска околия. В момента селото се казва Байръмлъ. Имах щастието 2-3 години подред да пътувам и да видя това село. Предприех пътуването, защото знаех, че ще ме зареди с енергия.

Хората там ни посрещат много добре всеки път и ни чакат с нетърпение, защото тези села, които са обезбългарени, сега са населени с турци, които пък са дошли от север. И когато идем, ни питат: „Вие откъде сте? От кой край на България идвате?" Даже имаше доста трогателна среща с една възрастна жена, някъде около 94-годишна, и изведнъж, докато ни разказваше на турски, започна да говори на български. Тя е изселена много малка и все пак е запомнила. Това, което ми направи там впечатление там, е, че до всяко кметство, до всяко училище стои паметникът на Кемал Ататюрк. Мисля, че е хубаво до всяко училище да имаме бюст – било то на Левски, било то на Ботев, или на някой друг революционер.

Какво би разказала за село Розово на хора, като нас, които го посещават за първи път?
Розово е хубаво село. Неговите корени се търсят още по време на турското робство. От 1905 г. носи името си. И както е казал един местен жител, който е писал стихове – Минчо Кърджилов: „Името му го е дала розата прочута/ маслото й, що се харчи в златничка валута." Жалко, че преди години ни закриха училището, тъй като нямаме много деца. Но пък все още пазим детската градина.

Какъв е животът в Розово?
Задружни сме. Честни са хората. Не са пакостливи, не са крадливи. Милеят за селото. Милеят и за читалището. Ето сега например е необходим ремонт. Настоятелството и членовете на читалището решихме да се обърнем с апел към жителите за събиране на средства за зрителната зала. Радвам се, че се отзоваха много хора. Вече имаме събрана сума – не е голяма, но все пак е помощ.

Искало ли ти се е да живееш някъде другаде?
Харесва ми нашия край. Това е Долината на розите и на тракийските царе, така че не ми се е щяло да живея в друг край на България или в чужбина. Дори когато ме съкратиха от „Арсенал" и останах без работа.

Как се справи с този период?
Благодарение на семейството ми. Съпругът ми работеше, Бог да ги прости, свекър ми и свекърва ми бяха пенсионери, така че съм имала помощ. Но все пак е трудно и тежко, когато децата ти са малки и ти кажат „Майко, дай ми пари!", а ти трябва да им отвърнеш „Ами нямам." И в един момент синът ми ме попита: „Добре, де, нали ходиш на работа, къде са ти парите?" Ами няма ги. Сега, когато са големи, аз вече им казвам: „Хайде, кажи ми сега къде са ти парите!"



Делка Кирова по време на розобера

Работата в читалището спаси ли те от този тежък период по някакъв начин?
Да, спаси ме. И още нещо – тази работа ми носи удовлетворение. Просто някак си дойдох на мястото. Въпреки че не съм учила за секретар, важното е да те влече. А специално за мен и за самодейците въобще, то е като краста. Веднъж дошъл ли си, играл ли си на сцена, пял ли си, то не изчезва.

Сега като погледнеш назад във времето, можеш ли да кажеш на какво те е научил животът?
Научих се, че трябва сам да се справяш с всичко, но винаги до теб трябва да има добри приятели, всеотдайни хора. Нямаш ли ги, просто си загубен.

Да се върнем една година назад. Тогава Розово влезе в медиите със спонтанния протест, който жителите организираха, против бежанските семейства, заселили се тук. Какви негативи ви донесе на вас, като общност?
Никак не ми е приятен този въпрос, дори не желая да го коментирам. В читалището си имаме едно негласувано правило, което спазваме като закон. Когато 90-а година започнаха промените, се зародиха доста антипатии между хората. Ние, самодейците, си казахме така: всеки си има различни възгледи за политика, но тях ги оставяме ето тук – до стъпалата. Влезем ли в читалището, вече не сме от никоя партия, ние сме самодейци, ние сме хората, които трябва да покажат Розово в хубава светлина – с традицията, с обичая, с песните, с танците... И тук няма да се делим и няма да се караме. Ние сме едно. Едно общо.

Този въпрос не ми е приятен, тъй като действително селото ни много се оплю и много се коментира, а беше излишно. Излишни бяха и намеците, и помията, която се изхвърли. Просто ми е болно. В крайна сметка, ние си посрещаме нашите гости. Това му е заложено в кръвта на българина: щом като идваш като гостенин, си добре дошъл. Винаги ще те посрещнат с погачата, с меда, със солта, с бакърчето с вино, но знаем, че си наш гост. Не си някой, който идва да ни се натрапва.

Ти живееш тук години наред, познаваш всички и всички те познават, според теб събитията от миналата пролет промениха ли хората по някакъв начин и успяхте ли да останете задружни?
Ние, розовци, винаги сме били задружни и сега е така. Както е казал народът, всяко чудо за три дни. Продължаваме да си живеем, да си гледаме децата, да си се грижим за селото.

Какво искаш да ти се случи оттук насетне?
Мечтая си най-вече да сме здрави, защото здравето е центърът на всичко. Ако не сме здрави, дори и да имаме пари, не можем да направим нищо. За пари не си мечтая. Е, ако ни се паднат отнякъде пари да направим хубав ремонт на читалището... Но това са само мечти.

Имаш ли въпрос, който би искала да зададеш на някого в държавата?
Искам да попитам нашите управници дали някога ще се замислят като истински българи за страната, или ще продължават да гледат от своята капандура? Всеки сега се мъчи да води бащина дружина. А знаем песента за бащината дружина – накрая всички се разделят и от цялата тази работа тегли народът.

Кое можеш да формулираш като най-голямата обида, която си понесла от държавата за всичките тези години?
Гледайки сега през прозореца пустеещото училище, ей това ми е обидно. Че заради политиката ние просто се загубваме като нация. Няма деца.

Ако онези сирийски семейства бяха останали тук с децата си, те нямаше ли да учат в това училище и да успеете да го отворите отново и заради тях?
Знам ли... Не мога да отговоря.



Ако искате да научите повече за читалището в село Розово и за традициите, които то пази, или пък да помогнете за необходимия ремонт, бихте могли да посетите facebook страницата му.


Снимки: Фелия Барух, Beardfrost Productions

Още по темата