Лицата на Непознатият друг

Лицата на Непознатият друг

Джамил Хасан

Джамил Хасан е роден в Африн, Сирия. Живял е в Алепо, където е бил електротехник. С гордост съобщава, че не е работил за никого и се е съобразявал само със себе си. Докато не идва войната. А тя го сварва с три деца и четвърто на път. Джамил няма друг избор освен да бяга. Едно от децата му умира от паднал наблизо снаряд. Съпругата му ражда в Турция, където остават повече от 8 месеца. После плащат на трафиканти, прехвърлят се в България и прекарват една кошмарна нощ сами в гората с две малки деца и петмесечно бебе на ръце. След това идва животът в лагера в Харманли, а после – Германия. Не се надява на много, просто иска светът да чуе гласа на бежанците, защото всеки има своята история.

Йото Йотов

Йото Йотов е от село Телиш. Има две дъщери и четири внучки. По професия е техник, по призвание – писател и художник, a голямата му мечта е била да стане летец. Казва, че човек лети, за да се почувства като бог, и пише, не защото иска, а защото има потребност. Вярва, че хората трябва да дават повече, отколкото могат да вземат, и никак не обича тези, които се оплакват. По време на протестите срещу изграждането на бежански лагер в Телиш си е дал сметка, че слуховете в малките населени места са като вятър, който минава и подготвя бунта, преди да е започнало действието. Затова е убеден, че обществото не трябва да се сърди на хората от Телиш, решили да защитават домовете си, а да се опита да разбере психиката им.

Мохамед Али Сюлейман

Мохамед е на 12 години и е роден в град Африн в Сирия. Допреди няколко месеца е живял в Алепо, където той и брат му Иса са ходили на училище, татко им е работил като автомонтьор, а мама се е грижила за тях вкъщи. В училище най-любима му била математиката. Смятането, казва Мохамед, е страшно интересно занимание. Само едно нещо може да го измести от личната му класация на най-приятните неща, които едно 12-годишно момче може да прави – танците. Мохамед си мечтае да танцува, но не като простосмъртните танцуващи. Иска да изучи из основи танците, да разбере всичко за тях, да знае всяко едно движение и тогава да стане изумително добър танцьор, най-добрия танцьор или поне колкото Майкъл Джексън. Казва, че в лагера във Военна рампа всичко е наред, само дето много му липсват приятелите от Сирия и училището.

Азин Насер Шамдин

Азин минава по сгорещения плочник на лагера с прелестната си 9-годишна осанка, която кара всички да й правят път с възхита. Гледа умно, говори тихо и създава усещането, че знае много повече неща за света и хората, отколкото детството може да понесе. Преди да дойде в България заедно с родителите си, е живяла в Камишли. Най-хубавите спомени, които пази от родния си град, са тези за прекрасните паркове и градини. Много е обичала разходките и игрите в тях. Харесвала е и училището, но от всичко най-любима й е учителката. Тя я е вдъхновила и мечтата на Азин е също да стане преподавател. Иска някой ден да учи по-големите деца на най-важните уроци. Но преди това я чака пътуване към Германия. Или поне така се надява. Представя си, че там е много по-хубаво от навсякъде, пълно само с добри хора.

Бияр Калаш Мустафа

Бияр е на 6 години, от Африн, но е живял в Алепо. Много е послушен, така твърдят родителите му. Вървял е 12 часа от Турция до България, без да се оплаче за миг. Разказва, че преди войната животът е бил много хубав – мама ги е гледала, правила е всеки ден нещо вкусно за хапване и всичко е било страхотно. Ако някой иска да го спечели, може да пробва с пържени картофи, защото те са му страшно любими, но не би отказал и печено пиле. За Бияр трябва да се знае, че вече е батко на по-малко братче и този факт го кара да се чувства някак горд. Освен това никак, ама никак не му се ходи на училище. Категоричен е, че там не е хубаво и никой не може да го убеди в обратното. Въпреки това иска да стане доктор. Все още не е съвсем наясно как може да се случи това, без да се налага да ходи на училище, но ще го измисли. Когато отиде в Германия, където са всичките му лели и чичовци, ще се е оправил вече с тази сложна задача.

Гана Абдулкерим Абдулразак

Гана дава вид на стеснителен и срамежлив човек, но всъщност гледа всички право в очите и погледът й реже. Не разбира какъв е смисълът от даването на интервюта и ги отказва, защото не й се занимава с глупости. Тя е от Камишли, майка на три деца – на 9, на 6 и на 4 години. Когато говори за бягството си от Сирия, става ясно, че всичко, което е направила, е само и единствено в името на децата й. Убедена е, че мисията й е да ги заведе в държава, където ще могат да учат. Не знае какви иска да станат като пораснат, оставила ги е сами да се ориентират, единственото, за което ще следи, е да бъдат добри хора. Най-хубавият й спомен от живота преди войната са разговорите с майка й. В момента тя е в Сирия и Гана не знае какво става с нея.

Мохамед Саид

Мохамед Саид е на 17 години, от Африн. Напуснал е Сирия преди три години заедно със семейството си. Учил е до пети клас, но после е започнал работа и му е станало толкова интересно, че е решил да не се връща повече в училище. Смята, че занаятът му на автотенекеджия ще му помогне да осъществи мечтата си да стане пилот, рали състезател, професионален шофьор... въобще човек, когото колите много го слушат. Страшно обича да кара автоматик, супер било. Готов е да отиде навсякъде по света, стига да е хубаво. Към момента е решил, че в Германия е най-добре, затова се е запътил в тази посока, но ако прецени, че някъде другаде му харесва повече, ще си вземе малкото багажче и ще се озове точно там. И макар че се чувства добре и в България, не би останал тук, защото знае, че няма да може да си намери работа. А когато обиколи света, би искал да се върне в Сирия, защото много я обича.

Джейхан Мурад Наби

Джейхан е от Алепо. Работила е като фотограф на тържества и събития. Тайно обаче е била част от екипа на една не много легална кюрдска телевизия. Спомня си онзи Рамадан, когато е започнала войната; когато е получила телефонно обаждане, в което са й казали, че току-що бомба е паднала върху техния блок, където в този момент се намира нейният син; когато за първи път се е зарадвала, разбирайки че детето й не си е вкъщи. Едва на третия опит успява да влезе в България и макар че е била на ръба на силите си, е забелязала природата и е сигурна, че ако имаше фотоапарат в себе си, щеше да снима горите и планините на България. Сега вече има необходимите документи и заедно със семейството си тръгва за Германия, където ще поработи и ще се пенсионира. Казва, че е много трудно да си жена в Близкия Изток, но всичко е възможно, защото ако уважаваш себе си, и другите ще те уважават.

Христо Христов

Христо е роден в Койнаре, но детството си е прекарал в Телиш. Животът го е пращал на различни места из България, но в крайна сметка след демократичните промени решава да се върне отново там. Работил е като шлосер, в момента е охрана в бившето поделение в селото. Председател е на местното читалище и участва в театралния му състав от 25 години. Баща е на две дъщери и дядо на две внучета. Стремял се е да опази децата си от всички злини и вярва, че на лошото трябва задължително да се отвърне с добрина. Когато е разбрал, че има план в Телиш да бъдат настанени бежанци, си е помислил, че няма нищо лошо да се помогне на тези хора. Но след като е осъзнал колко нечестно са постъпили институциите спрямо жителите на селото, защото дори не са ги информирали за лагера, си е сменил мнението и е бил категорично против изграждането на такъв бежански център.

Петя Митрашкова

Петя е израснала в село Телиш. Живяла е в Плевен, но преди няколко години избира родното място на майка си, за да отгледа детето си именно там. Твърди, че в Телиш се чувства истински щастлива, защото е близо до корените си. Завършила е Българска филология и История, после магистратура Национална и регионална сигурност, междувременно се е захванала с Право и много малко й остава да го завърши, а в момента следва Начална и предучилищна педагогика. Работила е като учител в детската градина в Телиш и е един от най-будните млади хора в селото. За нея всички говорят само със суперлативи и към името й задължително се прибавят минимум „умна", „красива" и „добра". По време на протестите в село Телиш Петя се превърна в нещо като неформален говорител на общността. С огорчение си спомня за високомерното отношение на властта и за откровените лъжи, които министри, секретари на общини и други уж служители на народа са се опитвали да им пробутат. Убедена е, че хората в селото биха приели бежанци, стига да са подготвени за това.

Тахсен Муса Ахмед

Тахсен е 33-годишен кюрд от Сирия. Живял е в Дамаск и е работил като шивач. Войната го заварва в столицата и той е принуден да се върне в родния си Камишли, за да спаси себе си и семейството си. Бил е поддръжник на Асад, но със започването на размириците вече не е имало особено значение какви са политическите му възгледи. Трафиканти го прекарват до Турция, където опитва да се установи. Дори си намира работа и остава там около две години, но решава да се махне, защото турците нямали много добро отношение, а пък и не плащали. В България успява да влезе едва след шестия опит, преди това е връщан от границата с бой. Сега пътят му продължава към Германия, където се надява да си отвори собствено шивашко ателие и да изпълни мечтата си – да си купи къща. Надява се да му остава малко време и за любимото му занимание – футбола, защото в лагера не можеш да пориташ хубаво. За това си трябва свобода.

Шираз Хосейн

Шираз е на 28 години, от Алепо, Сирия, майка на две деца. Била е домакиня и се е грижила за цялото семейство. Когато започва войната, съпругът й спира да ходи на работа и се заключват вкъщи в чакане на най-удобния момент за бягство. А то идва в една ранна сутрин, когато из града вече се е стреляло, падали са бомби и навсякъде е имало ранени хора. Шираз и съпругът й чули, че България приема бежанци и затова решили да се насочат насам. Разочарованието било голямо, когато разбрали, че не могат да преминат българската граница по легален начин и се наложило да прекарат цяла нощ в гората с две малки деца на ръце, които едва не умрели от студ, само и само да открият място, откъдето да се промъкнат. Тази нощ била дълга като цяла година. После попаднали в лагера в Харманли, чакали дълго време за документи и сега са на път към Германия. Но Сирия много й липсва заедно с всички близки до сърцето й хора. Шираз моли да й се отговори само на един въпрос: дали България би приела семействата им.

Ахмед Сиду

Ахмед е от град Африн в Сирия. Там е работил в ресторантьорския бизнес, правил е плодови коктейли и сладкиши. В България е от лятото на 2015 г. Решава да избяга, защото повече не е можел да търпи зверствата на Ислямска държава. Предпочете да не ги описва, просто каза, че в тези хора няма и капчица човещина. Макар да е само на 41 години, косата му е снежнобяла. Побеляла е за последните две години заради стреса от войната, заради постоянно валящите изстрели и падащите ракети. Освен това му е било изключително трудно да организира бягство за себе си и семейството си, тъй като градът им е бил обграден. В крайна сметка успява да се прехвърли от Сирия в Истанбул. Семейството му в момента е там и Ахмед търси начин да ги вземе при себе си, тъй като дъщеря му е парализирана и й е необходимо лечение. Надява се да го намери в Германия, затова е тръгнал натам. Казва, че човек е длъжен да търси по-добър живот заради децата си.

Ардауан Али Ахмед

Ардауан е на 7 и половина (държи много на това уточнение) и е от Ирак. Живял е със семейството си в Рабия, градът, който до последно е удържал набезите на Ислямска държава, но накрая са успели да нахлуят и там, затова всички са били принудени да бягат. Преди да си тръгне от родния град, е ходил два месеца на училище. Най-хубавите му спомени от този кратък училищен период са свързани с топката и футбола. Любимата му дреха е фланелка с номера и името на Лео Меси, а любимият отбор, разбира се, Барселона. Ардауан иска да е футболист като порасне. Преди това обаче ще трябва да се справи с още едно препятствие по пътя си – таласемията. Болен е от 3-годишен и състоянието му е доста тежко, защото на всеки 15 дни трябва да му се сменя кръвта. Имал е по-голяма сестричка, която е починала от същата болест. Но той не се страхува, защото мама и татко са му обяснили, че в Германия има лечение, просто трябва да стигнат дотам.

Манан Бриму Ханан

Манан е на 47 години, от Африн в Сирия, горд баща на шест деца – четири момчета и две момичета. Работил е в Алепо като бояджия, имал си е собствена работилница и е бил заринат от работа. Докато не дошла войната. Преди пет години всичко се е променило, всичко се е объркало и бедните хора са загубили и малкото, което имат. Неговата къща е все още на мястото си, но само част от нея – половината е срутена заради паднал отгоре й снаряд. Положението на Манан и неговото семейство се утежнява, защото те принадлежат към религиозната общност на йезидите, които Ислямска държава гони отвсякъде. Където ни хванат, ни колят, казва Манан и поглежда с едно на ум ниско прелитащия самолет. И продължава: „Господ да не им прощава – нито на Ислямска държава, нито на правителството." Сега Манан няма много мечти, но има планове. Първо трябва да прибере семейството си от Турция, а после към Германия или Швейцария, където има роднини.

Петър Борисов

Петър е на 24 години, занимава се с актьорско майсторство, пише музика, сценарии, книги, поеми и въобще... много е продуктивен. Завършил е Икономика с цел да опознае най-големия враг на изкуството и да бъде с два меча в битката. Сега подготвя сценария на филм и музиката към него, предстои заснемането му. През останалото време е бариста маестро и прави чудно хубаво кафе. Работата му се намира много близо до Халите и Петър има възможност ежедневно да комуникира с емигрантите, които обитават района. Намира ги за доста добронамерени хора с интересни истории, които се радват да споделят. А той пък няма нищо против да ги чуе, защото вярва, че само чрез комуникацията може да се приемем един друг. Спомня си реакциите в Калище, Телиш и Розово и не е изненадан от тях, нито пък осъжда хората, защото знае, че повечето са свикнали да мислят по начин, който им е предоставен. Когато види човек в беда, иска да му помогне. Така е устроен и знае, че това отношение няма народност и няма религия.

Ренета Прокопиева

Ренета е на 39 години и заедно със сестра си имат ресторант на ул. Екзарх Йосиф в София. В близост са джамията и Халите. В тази част, в която се намира ресторантът й, кварталът е спокоен, но след бул. Мария Луиза в посока Женския пазар никак не й харесва. Циганията е кошмарна, казва Ренета и си спомня как преди две години неин приятел едва оживява, след като точно до Халите е бил наръган от емигрант, който е задържан чак при следващата му жертва – младо момиче. Не е убедена, че България трябва да отваря границите си и да приема бежанци, но си дава сметка, че тези хора бягат от война и нямат избор. Не е расист и не мрази никого, стига да не й пречи. А ако трябва да бъде честна, досега емигрантите не са й пречели. Надява се и занапред да е така. Изключително се дразни на безумно високите сметки за ток и парно, не може да се примири с това, че хората са станали страшно злобни и намусени и освен това, хайде стига вече с този фейсбук, какво толкова виждате там, чуди се Ренета, която няма фейсбук и се чувства много добре от този факт.

Сашка Александрова

Сашка е родена и израснала в София. Работи като продавач-консултант. На 39 години е и целият й живот е минал около бул. Дондуков и ул. Будапеща. Забелязва, че напоследък кварталът доста се променя. Знае, че трябва да се свиква с тези промени, но не й е много приятно. Досега не е имала проблеми с емигрантите, които стават все повече и повече. Единственото, което я притеснява, че от време на време малко по-нахалните от тях си позволяват да закачат 16-годишната й дъщеря, но не се страхува от нищо, защото знае, че тези хора не са агресивни. Уважава правото на всеки да напусне мястото, където не се чувства добре, в търсене на по-добър живот. По същата причина и тя е планирала да напусне България, само чака детето й да порасне още малко. Не вижда смисъл да стои повече в тази държава, защото не знае как ситуацията тук може да се подобри, а и смята, че всички нормални хора отдавна са другаде. Работи от 15-годишна и е имала надежда, че с демократичните промени животът ще стане по-добър, но вече е абсолютно убедена, че това няма как да се случи.

Ширин Бакр Абдулкерим

Ширин е на 16 години от сирийския град Хасаке. Стеснително момиче с деликатно присъствие и тихичък глас като на някое птиче, което сега се учи да чурулика. Ширин и семейството й са християни, което не е било проблем за никого до започването на войната. Тогава тя е била ученик в 5 клас и й се е наложило да прекъсне образованието си. Никога не е искала да спира, обичала е да ходи на училище и си спомня колко много й се е отдавал арабският език. Мечтата й е само да стигнат до Германия, за да започне да ходи на училище. Иска първо да научи немски, а после и английски. Много й липсва един парк в родния й град, където се виждала с приятелите си. Сега не знае нищо за тях. Дори не помни как е дошла в България, защото са ги скрили в някакъв камион и нищо не е разбрала. Смята, че българите са добри хора с много хубави традиции и най-важното – уважават сирийския народ. Не знае какво ще стане с нея след 10 години, защото животът й сега е ден за ден.


Снимки: Марица Колчева (първа най-горе), Фелия Барух (портрети)




Още по темата