Степени на толерантност: какво си казахме

Степени на толерантност: какво си казахме

Ето с кого се срещнахме по време на уъркшопа "Езикът на омразата: степени на толерантност" и какво си казахме:

Иван Атанасов, Харманли
собственик, издател и главен редактор на вестниците „Новини" и „Сакарско ехо" и на сайта sakarnews.info

Аз бях сред първите, които посрещнаха бежанците, когато дойдоха в Харманли и когато условията бяха най-ужасни. Много съм съпричастен към тази тема. Тогава нямаше храна, нямаше отопление, в едно голямо помещение имаше 100 човека. Познавам предишните ръководители на лагера – Жельо Желев и Марко Петров, познавам и настоящия Малинов. Сега нещата са много по-различни. Например, не знам откъде са толкова информирани бежанците, но има такива, които отиват и отказват: „Ние не искаме повече закрила от България, върнете ни в Турция." И шефът веднага е длъжен да им издаде един документ, да уведоми ДАНС и ги пуска. Те, разбира се, не отиват в Турция – грабват ги трафикантите и ги водят към Германия.

В Харманли настроението се менеше непрекъснато. Когато докараха първите бежанци – това беше някъде октомври, 2013-а, беше изненада. Само за няколко дни се разбра, че там има много хора, които нямат храна и дрехи. И местното население започна да събира храна и дрехи, местни фирми им носеха продукти. От цяла България всъщност започнаха да им носят. После тръгнаха едни националистически настроения – разни майки ги организираха във Фейсбук и около 200-300 души излязоха на протест, и то пак може би поради това, че хората не бяха информирани. После имаше втори протест в рамките на два-три месеца, по-малоброен. После имаше още един, трети протест, който беше най-малоброен – от двама харманлийци и 40 от други градове. Сега нещата се уталожиха, защото има около 100 души, които работят там. Има един арабски ресторант, сега правят втори, има интернет зали, има магазини, които им продават телефони, т.е. хората усетиха, че може да се прави бизнес, не само да ги мразят.

Сега проблемът е друг, че те бягат. Когато ги докарат с автобус в Елхово, преди ги настаняваха най-напред по стаите, и след това ги регистрираха. В момента, в който ги пуснат, бягат. Сега ги затварят в едно помещение – 200 души, условията са ужасни. И ги вадят по 4-5 души, за да ги регистрират. А те, като разберат, че няма полицаи да ги охраняват, разбиват вратата, бягат. Най-интересното е друго – откъде знаят, че в Харманли гарата е в ремонт? Те отиват в съседния град, в Симеоновград, на автогарата и там ги хващат полицаите. Те знаят, че в Харманли няма жп гара и отиват в съседния град. Непрекъснато се информират с телефоните, знаят какво става в Харманли, знаят откъде може да се премине.

Иво Дернев, Пловдив
издател и главен редактор на podtepeto.com

Нямам директен контакт с темата, но смятам, че ние като хора, които конструират обществено мнение, е редно да бъдем много внимателни в използването на думите. Неслучайно основният акцент на тази среща е езикът на омразата. Смятам, че до голяма степен от нас зависи промяната не толкова на обществената среда, колкото на отношението. Виждаме, че проблемът е ясно дефиниран – държавата и нейните институции. Просто нея я няма, отсъства от много сегменти. Очевидно тя не играе роля, а пречи доста често. Затова мисля, че ние имаме сериозната роля да провокираме хората и да ги караме да работят адекватно.

Камен Коларов, Пловдив
БНТ 2, Пловдивски телевизионен център, водещ на публицистично предаване „Местно време"

В предаването, в което работя, от години правя дебати, свързани със състоянието на медиите и езика на омразата. В последните години говорим и за бежанците. Излъчихме и филм за състоянието на бежанците в лагерите. Това, което излезе и от него, е, че държавата всъщност я няма, нищо не прави, липсва информация. Затова хората се страхуват, защото нямат информация. Другият проблем е медийният образ, създаден за бежанците, за който всички ние сме виновни. Според мен това произлиза от слабото познаване на темата от страна на тези, които правят новините, репортажите и отразяват някакво събитие. Последното се прави на повърхността, без да се влиза в дълбочина.

Проблем също така е и егоизмът на всеки един от нас – искаш като „различен" да бъдеш познат и приет, но не приемаш другите „различни". Голяма част от хората, които бяха интервюирани (има се предвид видеата, излъчени за селата Телиш, Калище и Розово от проекта Непознатият друг, бел. ред.), не приемаха сирийските бежанци при тях, а всъщност те самите не бяха местни. Те също са дошли от някъде. Мисля си, че това е наследство от комунизма и имам чувството, че комунизмът се връща сега: „Всичко е еднакво и не приемам различните!" Темата е важна и трябва да бъде дискутирана, за да излезе от тези рамки.

Лалка Кипрова, Бургас
журналист в сайта burgasinfo.com

Темата в Бургас е засегната предимно от криминална гледна точка: колко бежанци минават през граничната бразда. Малко Търново е възлов пункт. Пътят към Бургас е превърнат в магистрала. Друг е въпросът, че сирийците са много малък процент. Основно са мароканци, афганистанци, иракчани. Има и един интересен парадокс като говорим за език на омразата: ромски банди нападат бежанци в Странджа, ромски банди са организирали нов тип бизнес – продават хляб по 20 евро на бежанците. Това е още една гледна точка към темата и интересен феномен. Къде е ролята на държавата? Не може цигани да мародерстват и свободно да си шетат, защото „другите" са чужденци и бежанци. Полицията е абсолютно индиферентна към този проблем.

Има и друго – във връзка със застреляния афганистанец (има се предвид инцидентът от средата на октомври, 2015 г., когато Зияулах Вафа беше застрелян от граничен полицай при опит за задържане на границата, бел. ред.). Казват, че инцидентът е в резултат от рикоширал куршум. Обаче този куршум къде рикошира, във въздуха ли? Назначени са седем експертизи, но истината е, че полицаят е стрелял, директно. Уж в мост, пък този е мостът, пък другият е мостът... Всички колеги знаят как се манипулират нещата. Иначе е ясно – тези бежанци минават границата, а целта им е Германия, Швеция, по-развитите страни. Те не искат да остават тук. А и са доста състоятелни хора, за да могат да си позволят да платят на каналджии по 8500 долара.

Вилдан Байрямова, Кърджали
кореспондент на Информационна агенция БГНЕС

Нашата агенция работи много сериозно по темата за бежанците. Всеки ден, буквално денонощно, се правят публикации, независимо дали са от България, или преводни и темата ми е много близка. През септември (2015 г., бел. ред.) ходих няколко пъти до Одрин. Там на три пункта имаше бежански лагери. Бях потресена от това, което видях: под открито небе имаше бебе на три месеца; във възможно най-малките палатчици се побираха по 5-7 души. Охраняваха ги полиция и жандармерия. Не знам дали заради камерата, но охранителите се държаха изключително човешки. Един полицай грабна бебето на една сирийка, гушна го и каза: „Аз имам такова вкъщи, но заради вас не мога да го виждам често."

Имаше огромно напрежение, когато от най-големия лагер, намиращ се в нивите покрай магистралата във вътрешността на страната, тръгнаха около 600-700 души. Те бяха решили, че ще стигнат до границата. Не искаха да минат през България. Тяхната цел беше Гърция и от там да се прехвърлят към Германия. Имаше и една голяма част от бежанците, с които разговарях на турски, защото са в Турция от три-четири години, бяха опитали да започнат работа и т.н. Обаче негодуваха, защото пазарът на труда в Турция се подиграва с тях. Те са готови да работят възможно най-черната работа, но им се плащат жълти стотинки. Всъщност идеята им да потеглят за Европа е, че там, дори да работят черната работа, ще получават нещо по-достойно, за да могат да живеят.

Друг е въпросът, че турската държава полага страшни усилия, правят се специални училища за децата на бежанците и мигрантите. Но има напрежение и в турското общество, защото евтината работна ръка подбива заетостта на местните хора. А там в момента има близо 2,5 млн бежанци и се започват строежи на кампуси за тях. Те не живеят в такива общежития от затворен тип. Много от тях са състоятелни и живеят в хотели.

По-сложно е обаче в България, защото тук мненията са наистина жестоко поляризирани. Няма я златната среда. Малко са хората, които биха могли да прегърнат бежанец, да прегърнат дете на бежанец. Всички си даваме сметка, че като най-бедната европейска държава, ние не сме в състояние да поемем голям брой бежанци и да ги издържаме. Но поне за малкото, които са тук или тепърва ще дойдат, трябва да направим така, че да внушим на нашите читатели, че бежанецът не ни е враг. Той е човек като нас – иска да работи, да се храни, да си гледа децата, да бъде един от нас.

Христо Русев, Свиленград
фотограф

Следя конфликта с бежанците от 2013 г., когато бяха първите им стъпки в България. Имам наблюдения най-вече от лагера в Пъстрогор, но съм снимал и в Любимец и Харманли. Хората не приемаха бежанците, не ги приемат и сега. Причината е, че повечето, поне в моя град, са завистливи, алчни и интриганти. Това са хора, които нямат уважение към самите себе си, а какво уважение да търсим към бежанците... Тези хора, когато имат интерес, застават зад някаква маска, че приемат бежанци, но гледат на тях като на подвижни касички – кой за трафикантски услуги, кой за таксиджийски, кой за интернет услуги. Има и хора от града, които, срещу съответната сума, се съгласяват да станат попечители на деца-бежанци, които са на почти 17 години и има остава малко до пълнолетие. И досега не съм видял цялостен материал за икономическата страна на бежанската вълна.

В момента в лагера в Свиленград почти няма хора или е наполовина запълнен. В Пъстрогор има около 150 души при капацитет 300. Преди, когато лагерът беше пълен, имаше много хора, които ходеха до града. Тогава един сириец отвори дюнерджийница в Свиленград. Него доста го уважават. Уважават тези, които са се интегрирали и са успели да преборят системата. Има и няколко семейства, които си купиха жилища.

Сериозен проблем обаче е, че се появиха много сайтове през това време, които започнаха да създават огромно напрежение сред хората, понеже всеки втори стана журналист и фоторепортер. Наскоро бяха обявили, че терористи от Ислямска държава са окупирали наше погранично село. Това са нереални неща, но хората им вярват и започват да мразят бежанците – смятат че трябва да има „трепане".

Стената продължава да се строи и всякакви възможности на бежанците да преминават през турската граница към България са доста ограничени. През гръцката минават много малко. Има случаи, в които гранични полицаи поддържат организиран канал за „легален" превоз на бежанци до дадена точка, като взимат определена сума. Интересен е случаят за двама гранични полицаи. Те били на смяна, патрулирали по гръцката граница, между село Мезек и Свиленград. Спрели до тоалетна и докато единият е навън, а другият в колата, тя изведнъж се напълва с бежанци. Човекът, който е навън, не знае какво става, а този вътре се плаши, неразбирайки какво се случва. Обръщайки се, вижда, че това са бежанци. Явно те са объркали смяната, която е трябвало да ги вземе. Другото интересно е, че военните, които са изпратени по границата реално не вършат никаква работа. Казват, че нямат патрони, стоят там с празни ръце.

Даниел Пенев, Кюстендил
студент по Журналистика и по Международни политики и международни отношения, Американски университет – Благоевград

Напоследък, заради мои пътувания и международни проекти, започнах все повече да се интересувам от въпроси, свързани със социална тематика. Наскоро бях втрещен, когато на сайта Offnews.bg, който дотогава считах за що-годе добър източник на информация, беше публикуван текст на Николай Фенерски. В него авторът използваше „другородци", „сульовци" и други втрещяващи думи многократно. Срещу главния редактор Владо Йончев имаше бурни атаки за това как може такъв текст да се публикува. Той го оправда със свободата на словото и каза, че дори и да е знаел, че ще се публикува, пак е щял да го одобри.

Миналата седмица на същия сайт имаше анализ на един експерт за случващото се в Близкия изток, който даваше много по-човешки поглед над нещата – например, че човекът убит край Бургас също има майка, баща и роднини и е хубаво някой да отиде там и да снима тези хора. Авторът беше написал и нещо много хубаво: каква щеше да бъде дискусията и отношението към полицая, ако беше убит германски фотограф, например, който снима казуса с бежанците там, а не бежанец.

В допълнение на това бих казал, че за мен разделението на икономически емигранти и бежанци е странно, защото в крайна сметка всеки има право да търси по-добър живот. Най-странното е, че именно България има 3 млн души навън и има такова отношение. И не е само това – аз имам съквартирант помак, неговата общност, от една страна, се оплаква, че ги дискриминират, а след това те показват същото отношение към бежанците. Или пък хора, които се оплакват, че в Германия има сайтове срещу българи и румънци, а след това ние говорим за бежанците като за някаква напаст. Наричаме ги също и „нецивилизовани", но ако влезем в детайли, в България има сериозна група от нецивилизовани хора. За мен всичко това е странно.

Когато през септември дойдох да видя изложбата Непознатият друг, имахте фотографии на друга изложба на Моста на влюбените (изложбата Маргиналният човек, част от програмата на фестивал Фотофабрика 2015, бел. ред.). За съжаление, някои от фотосите там бяха изподраскани, което е показателно за отношението на определени хора. Но това се забелязва дори в нашия университет. Имаме си група на Департамента по европеистика във Фейсбук и понякога си споделяме неща. Бях споделил за инцидента с афганистанеца с коментар, че ситуацията става сложна. А мои колеги коментираха: „Какво й е сложното, след като Меркел им дава сигнал да идват." Дори на такова място, където живеят толкова много хора от различни страни заедно, започва да се натрупва напрежение срещу бежанците.

Мариета Димитрова, Благоевград
главен редактор на blagoevgrad-news.com, кореспондент на „Господари на ефира" от благоевградски регион

При нас темата за бежанците е като че ли неглижирана, почти не се пише и не се говори. Това, което ме провокира да работя по нея, е, че от няколко месеца се опитвам да стигна до една информация, която все още не мога да намеря. Става дума за две сирийски семейства, които в края на 2013 г. дойдоха в Благоевград. Тогава медиите гръмнаха, защото кметът ги беше приел, настанил в общински жилища, помогна им се с храна, дрехи, лекарства. Така се изсипаха страшно много пиарски материали как нашата община помага на бежански семейства. Два месеца по-късно вече нямаше никаква информация къде са тези хора.

Другото, което ме провокира да работя по тази тема бяха срещите ми с хора от няколко села близо до границата с Македония, чието мнение в последния един месец (октомври, 2015 г., бел. ред.) бе преобърнато от държавата и институциите, които изобщо не ги информират. Те просто виждат някакви военни, които преминават непрекъснато през селото, въоръжени, на път за границата. Казват, че около тях се създава военно положение и им се насажда мнението, че през тази граница ще проникнат терористи, но никой не отива да им обясни какво се случва.

Реално, през тази граница са преминавали бежанците в последните години, но напрежението нараства едва сега. Срещнах се с няколко души от селото, които казват, че когато е започнала бежанската вълна, е било ясно, че тези хора само преминават, че никой не иска да остане. И тогава местните не са били притеснени, даже са били готови и да ги посрещнат и да им помогнат, защото са наясно, че хората не бягат от хубаво. Един човек даже ми сподели, че неговите деца са в чужбина от 7 години и те също са отишли да търсят по-добър живот.

Но сега, виждайки войниците, преминаващи към границата, се създава напрежение, защото не е ясно от какво се пази тази граница. Хората са и притеснени от това, което се показва в медиите – колко лоши са бежанците, какви терористи влизат. А всъщност хората в региона се притесняват от нещо, което не се случва.

Ани Турлакова, Стара Загора
журналист от телевизионен канал ТВ Стара Загора, кореспондент на Нова телевизия

Занимавам се с темата от началото на тази година, когато се запознах с едно семейство сирийски бежанци, които бяха получили хуманитарен статут. Те идваха от Харманли и разказаха потресаващи неща. Бяха тръгнали в сравнително добро благосъстояние от Сирия, но трафикантите и хората около лагера в Харманли са ги оставили почти на нула. Озоваха се в Стара Загора благодарение на групата „Приятели на бежанците", която в града работи много активно. Помагат финансово, с дрехи, с храна, с борба с институциите, защото за тях е изключително трудно, дори със статут, да се справят с бюрокрацията, най-малкото защото в институциите ни има проблем и с английския. „Приятели на бежацните" са положителният пример, който ми се иска да отбележим.

Другият положителен пример, отново свързан с „Приятели на бежанците", е, че през училища и институции успя да мине една изложба на ЮНЕСКО със снимки на деца от бежански лагери в България. За мен беше важно да мине през училищата, за да видя реакцията на децата. Когато на местните деца се обясни, че това са други деца, но те са в неизгодна ситуация, тяхната реакция беше: „Ами дайте да им помогнем!" Това е реакцията на децата – за съжаление, тя се губи някъде в порастването.

Не бих казала, че нагласите в Стара Загора към тези хора са положителни. Когато ходихме да снимаме сирийското семейство, техните съседи в блока ми казаха: „Е, вие защо идвате сега да ги правите герои?!" А те реагират така, защото не знаят какви са – били мръсни, не били ваксинирани, можело да плъзне зараза... И нека да си признаем – медиите сме виновни за тези нагласи. Истината е, че медиите започнаха да показват репортажи за това, че ще плъзнат зарази в България. Иначе честно казано обикновения човек, съсед, няма да се сети за това.
Защото тогава, когато този репортаж за сирийското семейство излезе в местната телевизия през януари (2015, бел ред.), Нова телевизия не го излъчи. Репортажът беше: ето това се е случило на тези хора, избягали са от война, минали са през тази граница, газили са с двете си деца в снега, отишли са в Харманли, там са им обрали парите, добри хора им помагат в Стара Загора, те искат да се установят в България, дайте да им намерим работа. А бащата е готвач по професия, говори английски и френски – защо да не си намери работа? Не можехме да намерим и училище за децата. Говорих с няколко директори, те казват „Ами не знам... Ами Държавната агенция за бежанците..." Държавната агенция за бежанците спи естествено, включително и Агенция за защита на детето.

Другият аспект е, че през Стара Загора преминават автобусите с каналджии. От време на време катастрофират някъде наоколо и тогава медиите се намесват. Последният случай беше с афганистанци. Какво се случва с тях: прибират ги за една нощ в РПУ-то и после ги разпръскват по бежанските центрове. Човекът, когото залавят да ги вози – само брънка от системата, го прибират, съдят го условно и го пускат, за да направи той следващата седмица същото. Това, което полицията в града внушава, е: „Спокойно, ние сме само транзит, няма опасност за нас, те не искат да останат тук." Никой не си задава въпроса защо не искат да останат тук. Според мен трябва да сме страшно нещастни като общество, за да сме спокойни от това, че никой не иска да остава при нас. Посланикът на Норвегия в България беше по друг повод в Стара Загора, но я питахме за бежанците, защото те си имат по-различна политика, може би защото не са в ЕС. Та тя каза: „Вие защо не се радвате, че тези хора идват при вас? Погледнете си демографията, вие изчезвате."

Това са моите наблюдения. А желанието ми е да реагираме на езика на омразата. Не само да не го ползваме, но и да реагираме на него. Нека да направим материали за това, че има сайтове, които всяват паника и страх. В крайна сметка това е наказуемо. Прокуратурата би могла да се самосезира.

Таня Чешмеджиева, Варна
предаване „Малки истории", БНТ1

В нашия град проблемът с бежанците е малко далечен, нямаме бежанци на този етап. Нещото, с което мога да бъда полезна, е заедно с колеги да разкажем личните истории на бежанци. Ако ни съдействат с контакти, бихме могли да разкажем за такива хора. Ние ще дойдем и ще ги направим. Мога да поема личен ангажимент за това, че ще се отзовем. В нашето предаване даваме възможност на един единствен човек да си разкаже историята, без да правим коментар, фокусът е изцяло документален. В тази връзка много бих се радвала с колегите да си съдействаме. Т.е. когато имаме възможност и повод, да си помагаме с контакти.

Кремена Христова, София
Културна фондация А25

Моята колега Ина и аз сме ангажирани с темата за бежанците от 2013 г., когато подготвихме, а през 2014 г. и реализирахме един проект за културна ориентация на бежанци. Това, което ни притеснява в медиите, е, че се говори твърде поляризирано по темата. Или виждаме история за страдащи деца и майки, което е много тежко, разбира се, или виждаме хора с бради, истории за джихадисти, каквото и да означава вече тази дума.
Второто ми притеснение е, че нищо не се говори, показва и мисли в дългосрочен план по темата. Колкото и хора да останат, реална е опасността от гетоизиране на тези общности. Ясно е, че в момента гасим пожари, но нещо по-сериозно в дългосрочен план би могло да избухне.

Ина Дублекова, София
Културна фондация А25

Това, което Кремена пропусна да спомене, е, че ние не сме журналисти и нашата гледна точка е малко по-различна. Едногодишната програма, която направихме, е именно темата, вълнуваща ни най-много – интеграцията, намирането на начин за среща и дългосрочно съществуване заедно на много култури. В рамките на този проект, който реализирахме, въпреки че една година се срещахме с относително кохерентна група от хора, можем да кажем, че от тяхна страна също е много трудно. Тяхното доверие също се печели доста трудно, те имат своите страхове спрямо нас, предвид ситуацията и тяхната култура.

Невинаги тяхното любопитство е толкова високо, колкото ние очакваме. Има доста организации, които работят при тях, и самите бежанци се притесняват кога са използвани. Освен това много често фокусът пада върху темата със сирийските бежанци, а има хора, идващи и от други страни. Вътре сред самите бежанци има сериозна динамика и те също се делят по етноси и йерархии. Има много перспективи към бежанската тема. Например самите бежанци твърдят, че най-много се дава статут на сирийците, че докато хора, идващи от страни с по-стари конфликти, остават по-дискриминирани от системата.

Цветан Тодоров, Ловеч
главен редактор на NEWS глас – седмичник, онлайн издание и блог

Темата за бежанците дойде във вестника с въпроси на читатели, които се бяха объркали – не знаят какво е бежанец, имигрант, мигрант и постоянно ме питаха дори по телефона. От там се наложи да обясняваме на тези читатели за какво става дума. Аз поддържам проевропейска линия, винаги съм защитавал тези основни ценности и смятам, че основният критерии при отразяване е законността. Много е важно, когато попаднеш на случай, да знаеш доколко е законно и доколко – не. И ако моралът се различава от закона, да го посочиш.

Относно темите, които се повдигнаха за речта на омразата: нашата общност по принцип се саморегулира. Хубаво е, когато колега навлезе много смело в тази област, да му се даде знак, че това не е редно. Например, как можеш да излезеш и да кажеш: „Циганизирахме Ловеч!". Циганите са малцинство в града. Ще дам друг пример: излиза кметът на Ловеч в „Панорама" и казва, че въпросът в града е решен: „Ние казваме „Не!" на бежанците, няма да допуснем бежанец в града." Но кога е поставен този въпрос, кога градът го е решил? Не е имало обществено обсъждане, но кметът излиза и го казва. Аз не съм съгласен с това. Това не е точно реч на омразата, но внушението, което ми оставя, е точно такова.

Веднага след него бивш депутат на Атака излезе с подписка да не допуснем нито един чужденец в града. Това се случи в предизборна обстановка и аз подозирам, че такива са ходовете. Говорил съм с този депутат, който е ученик на Волен Сидеров, макар че напусна Атака. Той ми каза така: „Я, виж колко са нормалните партии в България – те са 99 %. Ние ще бъдем ненормални, ще говорим неверни неща и винаги ще хващаме 7-8 %, защото толкова са ненормалните хора в страната."

Здравка Сиракова, София
изкуствовед, управител на Европейска агенция за защита на изпълнителските, продуцентските и авторските права

Хубаво е, че днес има хора и от други градове, защото често пъти, живеещите в столицата, не знаят за какво става въпрос в страната. Всички зададоха много интересни въпроси, които заслужават да бъдат разглеждани, и то не само от журналисти. Аз лично през 89-а година знам как се организираха тези шествия към границата и как местни ръководители пазеха всички, които не искаха да емигрират, и ги наказваха.

Всички знаем какво значи синдромът „тълпа". България е на челните места по брой самоубийства. За да стигнеш до самоубийство, ти си минал през фази, в които си бил неадекватен в значителна част от времето. Тогава представете си как може да се разчита на нашето общество. Затова не е изненадваща реакцията на българския народ, когато той не е достатъчно информиран. Аз прекарвам 15 часа пред компютър, част от тях в интернет, и нищо не знам по въпроса по същество, а си представете всички останали.


Снимки: Марица Колчева

Още по темата